Питър Строб - Гърло

И двете истории съответстваха на нерешени случаи в Милхейвън. Петгодишният Уесли Дръм беше намерен мъртъв и обезобразен (макар и все още с двете си ръце) в един незастроен парцел зад колежа „Аркхам“ през 1979, а през 1980, когато Уолтър Драгонет е на петнайсет години, Анет Балмър, трийсет и четири годишната майка на две деца, умираща от многобройни прободни рани, бе извадена от спряла кола на пресечката на Дванайсета улица и булевард „Аркхам“.

Уолтър наистина оказа, както се изрази „Леджър“, „помощ на полицията при разкриването на няколко драстични неотдавнашни случая“.

Продължих да прелиствам вестника, докато довършвах закуската си, давайки си сметка, че сега наистина бях свободен да постъпя, както намеря за добре. Ейприл Рансъм се оправяше и нейният направил самопризнания нападател беше арестуван. Дребно болно чудовище, което само̀ се наричаше Месарят, се бе отклонило от обичайните си развлечения (или както там се казва, когато убиваш хора и се съвъкупяващ с труповете им), за да изиграе отново убийствата на Синята Роза. Авеню „Ливърмор“ не се кръстосваше от военен в оставка, завърнал се от Корея и Германия, който си търсеше нови жертви; в задния двор на добре поддържана малка къща в Пигтаун не цъфтеше розовата градина на убиеца. Миналото бе все още погребано заедно с близките ми в „Пайн Нол“.

Сгънах вестника и махнах на келнерката. Когато тя дойде в сепарето ми, казах й, че сега разбирам защо й е било трудно да се концентрира върху работата си тая сутрин.

— Ами да — каза тя и се оживи, — такива неща не се случват в Милхейвън — не бива да се случват.

На обаждането ми у Рансъм от фоайето на „Сейнт Олуин“ отговори телефонният секретар, така че той или беше заспал, или се беше върнал в болницата.

Върнах се в понтиака, обърнах и завих по авеню „Ливърмор“ и подкарах обратно под надлеза към „Шейди Маунт“.

За да отбегна автоматите за паркиране, завих по една от пресечките от отсрещната страна на авеню „Бърлин“ и паркирах пред малка тухлена къща. Голямо знаме висеше от прозорец на горния етаж и върху предната врата бе прикрепена жълта лента, вързана в колосална фльонга. Тръгнах по празната улица, чудейки се дали Ейприл Рансъм е отворила вече очи и запитала какво й се е случило.

Казах си, че това е последният ми следобед в Милхейвън.

За миг, влизайки през входа за посетители, се запитах какво име ще дам на моята незавършена книга и тогава, за пръв път след дълга засуха, книгата оживя в мене — щях да напиша глава за детството на Чарли Карпинтър. Щеше да е дълго пътешествие в ада. За пръв път от месеци насам видях героите си в цвят и три измерения, вдъхващи въздух с градски мирис и планиращи нещата, които си мислеха, че са им нужни.

С удоволствие прехвърлях в ума си тези фантазии, докато изчаквах и после докато се изкачвах в асансьора. Почти не забелязах двамата полицаи, които влязоха в асансьора след мене. Радиоприемниците на коланите им пукаха, докато стигнем до третия етаж, където всички излязохме. Беше като да си ескортиран. Едри и спокойни като шотландски товарни коне, двамата полицаи ме задминаха и завиха към сестринското отделение.

Завих няколко секунди след тях. Полицаите заобиколиха сестринското отделение и тръгнаха към стаята на Ейприл Рансъм през тълпа от необикновено много хора. Униформени полицаи, инспектори и нещо като неколцина цивилни запълваха цялото пространство от сестринското отделение през извивката до стаята на госпожа Рансъм. Сцената неприятно силно ми напомняше фотографията от предната морава на Уолтър Драгонет. Всички тези мъже като че ли разговаряха, разделени на малки групи.

Един-двама полицаи се загледаха в мене, докато се приближавах. Офицер Манджълоути седеше в инвалиден стол пред гишето. Бял бинт, намацан с червено над ухото, беше намотан около главата му, оставяйки лицето му толкова оголено, че изглеждаше одрано. Един мъж с монашески път в косите бе коленичил пред инвалидния стол и говореше тихичко. Манджълоути вдигна поглед и ме видя. Мъжът пред него се изправи и се обърна, показвайки ми подпухналото си клоунско лице и клюмналия си нос. Беше инспектор Фонтейн.

Лицето му се сгърчи в печална усмивка.

— Познавам някой, който иска да се срещне с тебе — каза той. Под очите му висяха подути торбички.

Един двуметров униформен полицай тръгна към мене от коридора, който отвеждаше към стаята на Ейприл Рансъм.

— Сър, ако не сте от медицинския персонал на тази болница, ще трябва да напуснете това място — и той започна да ме избутва, отнемайки ми възможността да видя това, което се случва зад него. — Незабавно, сър.