Питър Строб - Гърло

— Нека да остане, Съни — каза Фонтейн.

Огромният полицай се обърна, за да се увери, че е чул правилно. Беше като да гледаш обръщането на голямо синьо дърво. Зад него двама мъже избутваха носилка от една от стаите по извивката на коридора. Тяло, покрито с чаршаф, лежеше на носилката. Трима други полицаи, двама мъже в бели престилки и мустакат мъж в лек костюм на тънки сини райета последваха носилката. Последният мъж ми изглеждаше познат. Преди синьото дърво да закрие гледката, улових с крайчеца на окото си Илайза Моргон, която се беше подпряла на вътрешната стена на извития коридор. Те се отдръпна от стената, когато мъжете с носилката минаха покрай нея.

Пол Фонтейн застана до едрия офицер. Изглеждаше като маймунката му.

— Остави ни насаме, Съни.

Големият полицай се прокашля с шум, който прозвуча като отпушването на чешма.

— Да, сър — каза той и се отдалечи.

— Нали ви казах, че полицията не бива да ходи по болници? — очите му приличаха на варени яйца над моравите торбички и аз се сетих, че той не е лягал цялата нощ, най-напред тук, после на Двайсета северна улица и после отново тук. — Знаете ли какво се случи?

Нещо като оживление се надигна по лицето му, но някъде под кожата, така че каквото и да чувстваше, се разкриваше само като моментален блясък в подпухналите му очи.

— Мислех, че ще намеря Джон Рансъм тук.

— Ние го намерихме у дома му. Мислех, че сте при него.

— Боже господи — казах. — Кажете какво се е случило.

Очите му се разшириха и лицето му застина.

— Нима не знаете?

Мъжете в бели престилки преминаха с количката покрай нас, последвани от тримата полицаи. Фонтейн и аз погледнахме към дребното покрито тяло. Спомних си как Илайза Морган се облягаше на стената и изведнъж разбрах чие е тялото. За миг стомахът ми посивя — почувствах се сякаш всичко от диафрагмата до червата ми е сплескано и мъртво, скашкано.

— Някой…? — опитах се да заговоря. — Някой е убил Ейприл Рансъм?

Фонтейн кимна.

— Четохте ли сутрешния вестник? Гледахте ли някакви сутрешни новини? Радио не слушахте ли?

— Четох вестника — казах. — Знам за тоя човек, Уолтър Драгонет. Арестували сте го.

— Арестувахме го — каза Фонтейн. Думите му прозвучаха като някаква тъжна шега. — Така е. Но не достатъчно бързо.

— Но той признава, че е нападнал госпожа Рансъм. В „Леджър“…

— Той не признава, че я е нападнал. Той признава, че я е убил.

— Но нали Манджълоути и Илайза Морган са били в нейната стая.

— Сестрата отива да изпуши една цигара веднага след началото на дежурството й.

— А Манджълоути?

— Докато госпожа Морган не е в стаята, нашият приятел Уолтър Драгонет минава покрай сестринското отделение, без някой да го види, промъква се в стаята и халосва Манджълоути отстрани по главата с чук. Нашият юначен офицер седял до леглото и четял записките в бележника си. След това нашият приятел довършва госпожа Рансъм със същия чук — той вдигна поглед към мене, после към Манджълоути. Имаше вид като че ли е захапал нещо кисело. — Тоя път не си е правил труда да подписва стената. След това продължава покрай салона на пациентите, слиза, отива до колата си и се запътва към железарията, за да си купи острие за трион — той отново ме погледна. В уморените му очи горяха гняв и погнуса. — Трябвало е да чака, докато отворят железарията, та и ние го чакахме. Междувременно сестрата се връща и намира тялото. Започва да крещи за доктор, но вече е късно.

— Значи Драгонет е знаел, че тя е на път да излезе от комата?

Той кимна.

— Уолтър се е обадил да се осведоми за състоянието й тази сутрин. Навярно е било последната нещо, което е направил, преди да излезе от къщи. Не е ли трогателно? — очите му бяха добили леко безумен вид и бялото им бе кръвясало. Той изимитира как вдига телефона. — Ало, исках само да се поинтересувам как е скъпата ми приятелка Ейприл Рансъм, да, да… Ами, не думайте, наистина ли, не е ли разкошно това? В такъв случай ще се отбия да я понавестя, ами да, тръгвам веднага след като отрежа главата на това приятелче на пода в хола ми, така че погрижете се да няма никой при нея, а ако това е невъзможно, то нека само офицер Манджълоути да остане при, да, МАН-ДЖЪ-ЛОУ-ТИ…

Той не спря, а по-скоро се задуши от емоциите си. Другите полицаи го наблюдаваха крадешком. От инвалидния си стол Манджълоути чуваше всяка дума и лицето му се сгърчи при произнасянето на името му сричка по сричка. Изглеждаше като вол на заколение.

— Не разбирам — казах. — Той си прави целия този труд, за да се прикрие, а после в мига, в който вие излизате от колите си и размахвате пищовите, той казва: Аз избих не само всички тия там вътре, ами наръгах и хората на Синята Роза. А и такъв късмет — да пристигне точно когато сестрата излиза от стаята. Невероятно ми се вижда.