Питър Строб - Гърло

— Както желаете — Фонтейн махна пластмасовия капак от едната чаша и го хвърли в кошчето. — Съвсем сигурен ли сте, че няма да ви се допие?

— Кофеинът е вреден — каза Драгонет.

— Цигара? — Фонтейн постави почти пълен пакет с „Марлборо“ на масата.

— Не, но вие може да пушите, ако искате.

Фонтейн повдигна вежди и извади една цигара от пакета.

— Искам да кажа едно нещо от самото начало — подзе Драгонет.

Фонтейн запали цигарата с кибритена клечка и издуха дима, загасяйки клечката и успокоявайки Драгонет с едно движение на ръката.

— Ще можете да кажете всичко, което пожелаете, Уолтър, но първо трябва да се погрижим за някои дреболии.

— Извинете.

— Няма нищо, Уолтър. Моля, кажете си името, адреса и датата на раждането си.

— Името ми е Уолтър Доналд Драгонет и адресът ми е 3421 Двадесета северна улица, където съм живял цял живот, откакто съм се родил на 20 септември 1965.

— Отказвате ли се от присъствието на юридическо лице?

— Ще поискам адвокат по-късно. Искам първо да разговарям с вас.

— Единственото нещо, което искам да добавя, е, че този разговор се записва на видео, за да можем да се връщаме към него по-късно.

— О, добра идея — Драгонет погледна към тавана, после през рамо, ухили се и посочи към нас. — Ясно! Камерата е зад това огледало, нали?

— Не — каза Фонтейн.

— Включена ли е сега? Сигурен ли сте, че работи?

— Включена е — каза Фонтейн.

— Значи можем да започнем?

— Вече сме започнали — каза Фонтейн.

ТОВА Е ЗАПИС на разговора, който последва.

УД: Добре. Има едно нещо, което искам веднага да кажа, защото е важно да го знаете. Когато бях съвсем малко момче, на седем години, аз станах обект на блудство. Мъжът, който го направи, беше един съсед от същата улица, казваше се господин Лансър. Не му знам малкото име. Той се премести една година по-късно. Но той ме канеше в къщата си и после, нали знаете, ми правеше разни неща. Така или иначе, аз си мислех за това защо съм тук и така нататък и мисля, че точно това е обяснението за всичко, господин Лансър.

ПФ: Казвал ли сте на някого за господин Лансър? Казахте ли на майка си?

УД: Как бих могъл? Аз дори не знам как да си го опиша сам на себе си! И освен това мисля, че майка ми не би ми повярвала. Тя харесваше господин Лансър. Той поддържаше стандарта на махалата. Знаете ли какъв беше? Беше фотограф и правеше снимки на бебета и деца. Представете си. И мене ме снима съвсем без дрехи.

ПФ: Това ли беше всичко?

УД: О, не. Нали ви казах, че е блудствал с мене? Е, точно това направи. Сексуално. Това е най-важното. Караше ме да си играя с него. С неговия, нали знаете, онова нещо. Трябваше да го слагам в устата си и така нататък, а той снимаше. Чудя се дали тези снимки не са по списанията. Той имаше списания със снимки на малки момчета.

ПФ: И вие правехте снимки, нали, Уолтър?

УД: Видяхте ли ги? Онези в плика?

ПФ: Да.

УД: Ами сега знаете защо съм ги правил.

ПФ: Само по тая причина ли правехте снимките?

УД: Не знам. Някак си трябваше да ги направя. Важно е да се помни, много е важно. А има и още една причина.

ПФ: Каква?

УД: Ами използвах ги, за да реша какво да ям. Когато се върнех от работа. Затова понякога наричах снимките, плика със снимките, „менюто“. Защото беше нещо като листата на това, което имам. Все се канех да подредя снимките в хубава тетрадка, с имената и всичко останало, но вие ме хванахте преди да смогна. Но все едно. Не съм луд или нещо подобно. Важното беше да имам снимките, а не да ги слагам в тетрадка.

ПФ: Та по-лесно да избирате какво ще ядете.

УД: Това беше менюто. Като тези ресторанти, дето имат снимки на ястията. И освен това можеш да се разходиш по Пътеката на спомените и да преживееш всичко отново. Но даже и вече някак си да си изразходвал снимката, тя все пак е трофей — като глава на животно върху стената. Понеже много-много отдавна аз съм бил ловец, това отгатнах. Хищник. Вярвайте ми, не бих го избрал сам, това е тежък труд и изисква невероятна потайност, но то само̀ ме избра и така стана. А после няма път назад, нали знаете.

ПФ: Кажете ми как разбрахте, че сте хищник. Искам също да чуя как се заинтересувахте от старите убийства на Синята Роза.

УД: Ами, преди всичко прочетох тази книга „Раздвоеният“, дето беше за оня сбъркан полицай, който разбира, че е убивал хора, и се самоубива. Книгата беше за Милхейвън! Знаех всичките улици! А това наистина ми беше интересно, особено след като майка ми каза, че е имало човек, който убивал хора и написвал СИНЯ РОЗА на стената или каквото там се случи наблизо до убития. Само че не е бил полицаят.