Питър Строб - Гърло

— Беше ли в болницата? — попита единият от тях.

— Сега се връщам — Фонтейн отиде до една от машините за кафе, извади си чаша от дебел картон и я напълни догоре с горещо черно кафе.

— Как е Манджълоути?

— Можеше и вече да го няма — той отпи от кафето. Аз също си налях.

На страничната стена на барчето висеше голям правоъгълник от бяла хартия, покрит с имена, изписани с червен или черен маркер. Беше разделен на три секции, съответстващи на трите смени, занимаващи се с убийствата. Лейтенант Рос Маккандлис командваше първата смяна. Майкъл Хоуган и Уилям Глайдър бяха неговите сержанти-инспектори. От списъка с имена, изписани в черно и червено под името на Хоуган, в очите ми се хвърли името на Ейприл Рансъм. Беше написано с червен маркер.

Другите двама инспектори си сипаха кафе и се представиха. Чернокожият инспектор се казваше Уийлър, а едрият мъж Мънроу.

— Знаете ли какво ме дразни у всички тия хора отпред? — попита ме Мънроу. — Ако имаха малко мозък, биха ликували, задето сме поставили тоя приятел зад решетките.

— Искаш да кажеш, че се надяваш на благодарност — Фонтейн си напълни още една чаша кафе и ме изведе от барчето. Той подхвърли през рамо: — Едно нещо е сигурно. След два часа на таблото ще имаме километри от черно мастило.

От другата страна на барчето започваше новата част на сградата. Подът беше от сив линолеум и стените бяха бледосини с чисти стъклени прозорци. Климатикът работеше и коридорът беше почти хладен. Завихме покрай един ъгъл и от пластмасов стол, облегнат на синята стена, към нас вдигна поглед Джон Рансъм. Той нямаше по-отпочинал вид от Фонтейн. Беше в панталони в цвят каки и в бяла риза и очевидно беше взел душ и се беше обръснал точно преди или след като беше научил за убийството на жена си. Приличаше на полупразна торба. Чудех се колко ли време е прекарал, седнал тук сам.

— Господи, Тим, радвам се, че си тук — каза той, скачайки от мястото си. — Значи знаеш? Казаха ли ти?

— Инспектор Фонтейн ми каза какво е станало — не исках да му кажа, че съм видял да изнасят тялото на Ейприл от стаята й. — Джон, толкова съжалявам.

Рансъм вдигна ръце сякаш искаше да улови нещо.

— Невероятно е. Тя се оправяше — тоя човек, това чудовище е открило, че тя се оправя…

Фонтейн се изправи пред него.

— Ще позволим вие и приятелят ви да наблюдавате част от моя разпит. Имате ли все още желание да присъствате?

Рансъм кимна.

— Тогава нека ви покажа къде ще седите. Искате ли кафе?

Рансъм поклати глава и Фонтейн ни преведе покрай стъклената стена на огромна тъмна стая, в която седяха и пушеха няколко души в очакване да бъдат разпитани.

Той направи знак на Уийлър да отвори светла дървена врата. На около два метра от нея имаше идентична врата с тъмносиня табелка, в чийто център беше изписано числото 1. Фонтейн ме покани пръв и аз влязох в тъмната стая, обзаведена с шест стола и една дървена маса. Пред масата имаше прозорец към по-голяма, светла стая, където строен млад мъж по бяла тениска седеше леко под ъгъл спрямо сивата метална маса. Той безцелно буташе един алуминиев пепелник напред-назад по масата. Лицето му беше съвършено безизразно.

Седнах на най-крайния стол и инспектор Уийлър влезе и зае мястото до мене. Джон Рансъм го последва. Той неволно изпъшка, като видя Уолтър Драгонет, после седна до чернокожия инспектор. Мънроу влезе и седна от другата страна на Рансъм. Всичко беше режисирано така, че двамата инспектори да могат да удържат Рансъм, ако това се наложи.

Фонтейн влезе.

— Драгонет не ви вижда и не ви чува, но моля ви все пак да не шумите и не докосвайте стъклото.

— Добре — каза Рансъм.

— Ще дойда пак, когато свърши първата част от разпита.

Той излезе. Уийлър стана и затвори вратата. Уолтър Драгонет имаше вид на човек, който убива времето на аерогарата. Отвреме-навреме се усмихваше на дзин-дзин-дзинкането на плиткия пепелник о повърхността на масата. Във вратата зад него се завъртя ключ и той престана да си играе с пепелника, за да погледне през рамо.

Униформен полицай въведе Пол Фонтейн. Той носеше папка под мишница и чаши с кафе в двете си ръце.

— Здравейте, Уолтър — каза Фонтейн.

— Здрасти! Помня ви от тази сутрин — Уолтър изправи гръбнак и сключи ръце върху масата. После се изви, за да види как Фонтейн ще отиде до другия край на масата. — Ще разговаряме ли най-после?

— Да — каза Фонтейн. — Донесох ви малко кафе.

— О, благодаря, но аз не пия кафе — Драгонет странно разтърси горната част на тялото си.