Питър Строб - Гърло

— Забравих цялата тая работа — каза той. — Мислите ли, че има някакъв смисъл да…?

Той се усмихна и сви рамене и на мене ми се стори, че част от цялата тази учтивост е фактът, че току-що по един или друг начин той ме е излъгал. Миг по-късно обаче ми се стори, че Фонтейн не би ме излъгал за такова дребно нещо. Гледах го, докато се отдалечава към залата за разпити, прегърбен в безформения си костюм. Това, което бе извършил в залата за разпити, ме бе направило отново свободен човек, но аз не се чувствах свободен.

Фонтейн хвърли поглед настрани към високия полицай, който излезе в коридора с формуляр в ръка, и го сграбчи за лакътя, преди той да успее да се измъкне. Спомних си, че бях видял по-младия мъж в болницата същата сутрин.

— Съни, ще се погрижиш ли тези двама господа да намерят пътя до паркинга? Бих го направил сам, но трябва да се върна в стаята за разпити.

— Да, сър — каза Съни. — Сигурно има двеста души на стъпалата. Как успяват да си направят плакати толкова бързо?

— Безработни са.

Съни се изсмя и се приближи към нас, подобно на Пол Бъниън, който стъпва върху борова гора.

Докато трополяхме надолу по металните стълби на старата част от сградата, Съни каза на Джон, че съжалява за смъртта на жена му.

— Целият отдел съжалява — каза той. — Направо не можехме да повярваме, когато го чухме в колата тая сутрин. Аз бях с инспектор Фонтейн, тъкмо докарвахме оня тип в полицията.

— Вие всички бяхте заедно в колата, когато по радиото съобщиха за госпожа Рансъм? — попитах аз.

Той се обърна на стълбището и ме погледна.

— Точно това казах току-що.

— Бяхте в колата и чухте съобщението.

— Съвсем отчетливо.

— Какво казаха в него?

— За бога, Тим — каза Джон Рансъм.

— Искам просто да знам какво точно са казали.

— Ами жената, която се обади, беше доста възбудена. — Съни започна да се придвижва бавно надолу по стълбите, вкопчвайки се в перилото и обръщайки се през рамо. — Тя каза, че госпожа Рансъм е била пребита до смърт в стаята си, с извинение, господине.

— А каза ли нещо за Манджълоути?

— Да, каза, че е ранен. Беше нова и сигурно е била развълнувана — забрави да използва необходимите кодове.

— Какво, по дяволите, е това, Тим? Не искам да слушам всичко това — каза Рансъм. — Какво значение има?

— Навярно никакво — казах.

— Драгонет веднага се издаде — каза Съни. — Той каза на Фонтейн, значи, „Ако вие, хора, бяхте работили по-бързо, можехте да спасите и нея.“. А Фонтейн го пита, „Признавате, че сте убили Ейприл Рансъм, така ли?“ А той казва, „Разбира се. Аз я убих, кой друг?“

Той стигна до дъното на стълбището и тръгна по коридора, който ми бе напомнил старо начално училище, когато последвах Пол Фонтейн в сградата. Сега всичко беше обагрено от онова, което бях чул на горния етаж. Съобщенията и бележките на таблото изглеждаха като брутални шеги. ПИСТОЛЕТИ ЗА ПРОДАН СЪВСЕМ ЕВТИНО. БИХТЕ ЛИ ЖЕЛАЛИ ЗА РАЗВОДА СИ АДВОКАТ С ДВАЙСЕТ ГОДИНИ СТАЖ В ПОЛИЦИЯТА? КАРАТЕ ЗА ЧЕНГЕТА. Името на кмета на Милхейвън, Мърлин Уотърфорд, беше първо в списъка.

— Стигнахме — Съни отвори вратата към паркинга и се отдръпна от нея, придържайки я с опъната ръка, така че да не я запълни изцяло. Джон Рансъм се промуши покрай него, кривейки лице, и аз се вмъкнах в цепнатината между едрото ченге и рамката. Съни ми се усмихна.

— Всичко хубаво — каза той и остави вратата да се затвори зад нас.

Всички ченгета по паркинга ни зяпаха, докато вървяхме към колата на Рансъм. Стените на сградите около нас, тухлени и каменни, се накланяха навътре и наблюдаващите ни полицаи имаха вид на животни в клетка. Всичко бе потъмняло от времето и от подтиснатото насилие.

Рансъм се строполи върху дясната седалка. Няколко ченгета с каменни физиономии тръгнаха към колата ни. Влязох и подпалих. Преди да включа на скорост, един от полицаите се появи до мене и се наведе в отворения прозорец. Лицето му беше много близко до моето. Петна на алкохолик горяха по месестите му бузи, а очите му бяха бледи и мъртви. Дамрош, помислих си аз. Двама други застанаха зад колата.

— По работа ли бяхте тук?

— Бяхме с Пол Фонтейн — казах.

— Така ли — това не беше въпрос.

— Това е Джон Рансъм. Съпругът на Ейприл Рансъм.

Ужасното лице се отдръпна.

— Тръгвайте, махайте се — той се изправи, направи крачка назад и размаха ръка. Полицаите зад колата изчезнаха.

Подкарах по неравния, дълбок проход между високите сгради на кметството и свърнах по улицата. Някъде в далечината се чуваха скандирания. Джон Рансъм въздъхна. Погледнах го и се наведох да включа радиото. Безизразен радиоглас каза: „… репортажите продължават да валят, като някои от тях си противоречат, но изглежда няма съмнение, че Уолтър Драгонет е извършителят на поне двайсет и пет убийства. Носят се слухове за изтезания и канибализъм. Пред управлението на полицията в момента има спонтанна демонстрация…“