Питър Строб - Гърло

— Забравил е. А и за Фонтейн това беше без значение.

— Това също не ми харесва — казах. — Фонтейн и Хоуган искат да изхабят сума ти черен маркер по онова табло в барчето.

Лицето на Рансъм отново побеля. Той се върна в колата и седна на мястото до шофьорското. Ръцете му се тресяха. Цялото му лице се сгърчи, докато се опитваше да преглътне. Хвърли ми един страничен поглед, сякаш проверяваше дали наистина забелязвам всичко това.

— Може ли да се приберем в къщата ми, моля?

Той не продума нищо по целия път до „Ели Плейс“.

Когато влязохме, Джон върна касетата на телефонния секретар. Извън ослепителната, разтапяща светлина той изглеждаше по-веществен, не така застрашен от изчезване.

Той се изправи, когато касетата спря да се пренавива и вдигна замъглен поглед към мене. Истинските черти на лицето му — по-слабото, по-мъжествено лице, което бях познавал преди години — се надигнаха през възглавничката от плът, която го бе прикрила.

— Едно от обажданията е моето — казах. — Потърсих те тук преди да тръгна към болницата.

Той кимна.

Минах през портала към всекидневната и седнах на канапето с лице към Вюияр. Спомнях си, че първото обаждане е от предишния ден — Рансъм не беше проверявал секретаря, откакто бяхме излезли заедно от къщата следобеда на предишния ден. Тенекиен, но съвсем отчетлив глас каза:

— Джон? Господин Рансъм? У дома ли сте?

Аз се наведох към масичката, взех една от книгите за Виетнам и я отворих наслуки.

— Май не сте — каза гласът. — Тук е Брайън Дориан, извинявам се за обаждането, но аз наистина искам да разбера как е Ейприл, как е госпожа Рансъм. От „Шейди Маунт“ дори не казват дали е при тях. Знам колко тежко ви е навярно, но бихте ли се обадил, когато се върнете? Много е важно за мене. Или аз ще се обадя. Просто искам да чуя нещо — толкова е трудно да си в пълна неизвестност. Това е. Дочуване.

Друг глас:

— Здравейте, Джон, обажда се Дик Мюлър. Всички от „Барнет“ се чудим как е Ейприл и се надяваме, че има подобрение. Ние всички ви съчувстваме в това изпитание, Джон.

Рансъм въздъхна дълбоко.

— Моля ви, звъннете ми тук в офиса или вкъщи да ми кажете как вървят нещата. Домашният ми телефон е 474–0653. Надявам се да ви чуя скоро. Дочуване.

Обзалагам се, че брокерът на Месаря бе изкарал доста потърсваща сутрин, когато бе седнал да закуси бъркани яйца с последния брой на „Леджър“.

Следващото обаждане беше моето от „Сейнт Олуин“ и аз се опитах да заглуша по-плътната, по-дълбока, по-хриплива имитация на гласа ми, като се съсредоточих върху картините пред мене.

След това един глас много по-дълбок и хриплив от моя изригна от машината.

— Джон? Джон? Какво става? На всичко отгоре аз трябва да пътувам. Не разбирам — не разбирам къде е дъщеря ми. Не можеш ли да ми кажеш нещо? Обади се или ела тук бързо, моля те. Къде, по дяволите, е Ейприл? — шумно дишане блъсна по съскащата лента, докато говорещият като че ли очакваше отговор. — Майната му — каза той и отново задиша за около десет секунди. Обаждащият се удари слушалката няколко пъти по телефона, преди да успее да затвори.

— О, боже — каза Рансъм. — Само това ми липсваше. Бащата на Ейприл. Казах ти за него, нали — Алън Брукнър? Можеш ли да повярваш? През следващата година той ще трябва да преподава курса си по източни религии, както и курса по Концепции за свещеното, който водим двамата.

Той хвана главата си с ръце, като че ли се опитваше да предотврати избухването й като гейзер, и се върна през портала.

Оставих книгата обратно на масичката.

Все още с ръце на главата, Рансъм въздъхна дълбоко.

— Мисля, че ще е най-добре да му се обадя. Маже би ще трябва да отидем при него.

Казах, че нямам нищо против.

— Всъщност може би ще те помоля ти да се обадиш на другите двама, след като свършим с Алън.

— Всичко, което кажеш — казах.

— Най-добре ще е да се обадя на Алън — каза Джон. Той отпусна ръцете си и се върна при телефона.

Набра и започна нервно да шава от нетърпение, докато телефонът дълго звънеше. Най-сетне ми каза: „Ето го“ и се обърна с лице към стената, отмятайки глава назад.

— Алън, Джон е. Току-що чух обаждането ти… Да, чувам… Не, Ейприл я няма, Алън, наложи се да замине. Слушай, искаш ли да дойда при тебе? Успокой се, Алън, след минута-две съм при тебе.

Той затвори и се върна във всекидневната с такъв измъчен вид, че изпитах желание да му налея питие и да го пратя в леглото. Не беше дори закусил, а беше вече почти два часа.