Питър Строб - Гърло

— Съжалявам, но нека свършим с това — каза той.

— Няма ли да вземем колата — попитах, когато отминахме понтиака и продължихме на изток по „Ели Плейс“.

— Алън е само на две преки от тук, но дори и да имаме късмет точно сега, по принцип там никога няма места за паркиране. Хората са готови да се избият, за да паркират — той ми хвърли поглед назад и аз забързах да го застигна, така че закрачихме заедно.

— Един човек срещу болницата излезе и ми се разкрещя тая сутрин, задето съм паркирал пред къщата му — казах. — Значи имам късмет, че не ме е застрелял.

Рансъм изсумтя и посочи с палец надясно, когато стигнахме ъгъла. Яката на бялата му риза беше потъмняла от пот и предната част на ризата му беше прилепнала до гърдите на влажни амебоподобни петна.

— Особено беше възмутен от това, че някакъв излязъл от болницата тая сутрин и седнал на моравата му. Рансъм ме погледна стреснато, като елен, зърнал ловец в гората.

— Хъм — той отново погледна напред и се забърза. — Съжалявам, че ти причиних всички тези усложнения.

— Мислех си, че Алън Брукнър е твоят герой.

— Той имаше някои проблеми.

— И не знае дори, че Ейприл е била наранена?

Той кимна и натика ръце в джобовете си.

— Много ще съм ти благодарен, ако ми съучастваш в тая работа. Не мога да му кажа, че Ейприл е мъртва.

— Няма ли да го прочете във вестниците.

— По всяка вероятност, не — каза Джон. — Стигнахме.

Първата къща от източната страна на пресечката беше солидна триетажна сграда с полукръгло прозорче над вратата и симетрични прозорци в декоративни амбраузи. На моравата растяха високи дъбове и тревата беше дива и избуяла, настърчала от високи до коленете плевели.

— Все забравям да се погрижа за тревата — каза Джон с такъв тон, сякаш смяташе да асфалтира моравата. Рула от пожълтели вестници, привързани с гумички, надничаха от тревата, някои от тях толкова пожълтели, че приличаха на изкуствените цепеници в газовите камини.

— Няма да е много чисто вътре — каза ми той. — Ние наехме камериерка за него миналата години, но тя напусна точно преди Ейприл да влезе в болницата и аз не бях… — той сви рамене.

— Никога ли не излиза? — попитах.

Рансъм поклати глава и заблъска по вратата, после притисна лицето си с ръце.

— Това е един от особените му дни. Трябваше да се сетя.

Той извади тежка връзка ключове от джоба си и дълго рови, докато извади ключа, който да постави в ключалката. Отвори вратата.

— Алън? Алън, аз съм. Доведох един приятел.

Той влезе и ми направи знак да го последвам.

Проправих си път през неотворените пликове, разпилени по синия персийски килим в антрето. Безредните купища книги и списания покриваха всичко освен една тясна пътечка, която се изкачваше по извиващото се стълбище. Джон се наведе да събере част от писмата и ги занесе в съседната стая.

— Алън?

Той поклати глава в израз на безсилие и захвърли писмата върху кафяво кожено канапе.

На дългата стена срещу мене висяха големи маслени платна на семейства, наредени пред английски провинциални къщи. Други три стени бяха запълнени от рафтове с книги, книги без обложки лежаха върху по-големия розов индийски килим, скъсани листове машинописна хартия и чинии с окаменили пържени яйца, извити филии хляб и овъглени сандвичи покриваха широката полица над камината и просторната масичка с кожена повърхност пред канапето. Всички лампи бяха запалени. Нещо в стаята накара очите ми да смъдят, сякаш съм плувал в прекомерно хлориран басейн.

— Ама че бъркотия — каза Джон. — Всичко щеше да е наред, ако камериерката не беше напуснала — гледай, късал е някакъв ръкопис.

Големи пухкави вълма от сив прах се разлитаха под обувките му. Той отвори прозорец, обграден от етажерките в единия край на стаята.

Усетих слаба, но несъмнена миризма на изпражнения.

Раздаде се силен и хриплив баритон:

— Джон? Ти ли си, Джон?

Джон се извърна уморено към мене и каза силно:

— Долу съм.

— Долу? — старецът прозвуча, сякаш имаше вграден мегафон. — Аз ли те повиках?

Лицето на Рансъм увисна.

— Да. Ти ме повика.

— Доведе ли Ейприл? Ние трябва да заминем на пътешествие.

По стълбите се чуха стъпки.

— Не знам дали ще имам сили за това — каза Рансъм.

— С кого говориш? Грант? Това Грант Хофман ли е?

Стъпките стигнаха долния етаж.

— Не — каза Джон. — Не е Грант Хофман, един приятел е.

Един старец с разпилени бели коси и дълги кльощави ръце и крака пристъпи в стаята само по долни гащи, напластени с последователни слоеве жълто. Коленете и лактите му изглеждаха твърде големи за него, като буци по ствола на дърво. От съсухрения му гръден кош струяха бели косми; леки, подобни на паяжина косми се виеха около врата и под брадичката му. Ако не беше прегърбен, би бил с моя ръст. Гнил, кисел дъх влезе заедно с него. Очите му бяха маймуноподобни и много блестящи.