Питър Строб - Гърло

През целия следобед редувах гледането на телевизия с ровене в гностическите евангелия и надничане към тълпата и очакващите репортери. По екрана се нижеха лицата на жертвите на Уолтър Драгонет — от малкия, облечен в каубойско костюмче и седнал на конче-люлка Уесли Драм до огромния ухилен Алфонзо Дейкинс, с чаша бира в ръка. Бяха идентифицирани двайсет и две жертви, шестнайсет от тях бяха чернокожи мъже. Ретроспективният поглед придаваше на фотографиите им една и съща атмосфера на обреченост. Неизвестният мъж, намерен в Тунела на мъртвеца, беше представен с въпросителен знак. Фотографията на Ейприл Рансъм от „Леджър“ беше изрязана, оставайки само сияещото й лице. За няколко мига, в които лицето й изпълваше екрана, аз си дадох сметка, че виждам същата жена, чиято снимка бях видял и преди, но че представите ми за нея бяха започнали да се променят: съпругата на Джон сега ми изглеждаше умна и пълна с живот, а не безсърдечна и алчна, и при това толкова красива, че убийството й изглеждаше с една степен по-жестоко от другите. Нещо се бе случило от времето, когато за пръв път бях видял снимката: подобно на Джон, Дик Мюлър и Брайън Дориан, аз бях станал един от опечалените.

Малко по-късно Джон се спусна стремително по стълбите. Ризата и панталоните му бяха омачкани и по лявата му буза, подобно на белег, минаваше черта от притискането на чаршафа или възглавницата. Беше без обувки и косата му беше разчорлена.

— Какво има? — попитах.

— Някакъв лайнар хвърляше камъни в прозореца ми — каза той и се насочи към вратата.

— Чакай — извиках. — Погледна ли през прозореца, преди да слезеш? Знаеш ли какво става?

— Не ми пука какво става — каза той.

— Гледай — казах му и посочих телевизора. Ако си беше направил труда да погледне екрана, той щеше да види фасадата на собствената си къща откъм предната морава, където красива млада репортерка с изненадващото литературно име Изобел Арчър представяше кариерата на най-бляскавата жертва на Месаря.

Той рязко отвори вратата.

Замръзна за миг, изненадан от камерата, репортерите и тълпата. Беше като да се събудиш от ослепителна светлина в очите. От хора, насъбрани по тротоара и верандите, се раздадоха тихи възгласи на изненада и одобрение. Госпожа Арчър се усмихна и натика микрофон в лицето му.

— Господин Рансъм, каква беше първата ви реакция при новината, че Уолтър Драгонет е направил втори, този път успеше опит за убийство на жена ви?

— Какво?

Джефри Боу и останалите се стълпиха наоколо, като щракаха с фотоапаратите и вдигаха високо във въздуха касетофоните си.

— Смятате ли, че Милхейвънската полиция бе осигурила достатъчно охрана на госпожа Рансъм?

Той се обърна към мене и ме погледна безпомощно.

— Какво мислите за Уолтър Драгонет? — извика Джефри Боу. — Какво можете да ни кажете за този човек?

— Я, моля ви, си събирайте багажа и…

— Бихте ли го нарекли нормален?

Други репортери, включително госпожа Арчър, се надвикваха с други въпроси.

— Кой е този мъж зад вас?

— Какво ви влиза в работата? — изкрещя в отговор Джон, на когото вече му бе прекипяло. — Хвърляте камъни в прозорците ми, задавате малоумни въпроси…

Застанах до него и фотоапаратите защракаха като пушкала с конфети.

— Аз съм приятел на семейството — казах. — Господин Рансъм трябваше да преживее тежки дни — смътно чувах собствения си глас да идва от телевизора във всекидневната зад мене. — Всичко, което можем да кажем засега, е, че обвинението срещу Уолтър Драгонет, поне що се отнася до госпожа Рансъм, изглежда по-слабо, отколкото би трябвало да бъде.

Бъркотията от преплетени въпроси се надигна от тълпата репортери. Изобел Арчър натика микрофона си под носа ми и се наведе толкова близо, че хубавите й сини очи и кестенявите й коси съвсем ме дезориентираха. Сякаш се навеждаше за целувка, но ако се опитах да целуна нещо, това щеше да бъде чворестата глава на микрофона. Въпросът й беше остър и директен:

— Значи вие мислите, че Уолтър Драгонет не е убил госпожа Рансъм?

— Мисля, че не е — казах. — И мисля, че с времето полицията ще отхвърли тази част от самопризнанията му.

— И вие ли мислите така, господин Рансъм?

Микрофонът сръчно се стрелна пред устата на Джон. Госпожа Арчър се наведе и разшири очи, опитвайки се да измъкне думите му.

— Махайте се от тук на секундата — каза Джон. — Взимайте си камерите и касетофоните и аудиосистемите и се омитайте от тревата ми. Нямам нищо повече за казване.