Питър Строб - Гърло

Кимнах. Подобно на мене, Джон беше впечатлен от Майкъл Хоуган.

— И последното, какво беше по ред, седмо ли? Седмо. Той е можел да научи всичко за Ейприл и състоянието й от старата приятелка на майка си, Бети Грабъл в болницата.

— Мисля, че беше Мери Грейбъл — казах. — Прав си за това, той е узнал, че Ейприл е в „Шейди Маунт“. Когато слизах от асансьора с Фонтейн тази сутрин, една възрастна жена на гишето едвам не припадна, когато ни видя. Бих се обзаложил, че е била Мери Грейбъл.

— Знаела е, че е подпомогнала убийството на Ейприл — каза Джон. — Тая гъска не е могла да си държи устата затворена.

— Мислела е, че е подпомогнала сина на старата си приятелка в убийството на Ейприл. Това не е същото.

— Защо си толкова сигурен, че не е той?

— Драгонет твърдеше, че не си спомня нищо, което е направил на това ченге в стаята на Ейприл, Манджълоути. Беше чул Фонтейн да се шегува, че Манджълоути е умрял — и претендираше, че е убил и него. После Фонтейн каза, че е преувеличил, и Драгонет каза, че и той бил преувеличил!

— Играе си психологически игрички — каза Джон.

— Той не знаеше какво е станало с Манджълоути. И освен това е нямал идея, че Ейприл е била убита, докато не го е чул по радиото на полицията. Това е моментът, който най-много ме тормози.

— Защо тогава ще признава? Това също е безсмислица.

— Може би не си забелязал, че Уолтър Драгонет не е измежду най-смислените хора по света.

Рансъм се наведе и се взря за известно време в пода, замислен над това, което бях казал.

— Значи има още някой.

Представих си една от ония картинни загадки, при които окото броди по листата на дъб, докато от тях се открои кинжал, или пък от плетеницата тухли на някоя къща изскочи тичащ човек, тромпет, отворена врата.

— Ти и твоите евристики — той поклати глава, сега почти усмихнат. — Ще трябва да се примиря със следствията от помитането на оня репортер.

— Какви смяташ, че ще бъдат те?

Той отмести единия куп романи един сантиметър настрани, после половин сантиметър в обратна посока.

— Предполагам, че съседите ми са по-убедени от всякога, че аз съм убил жена си.

— Така ли е, Джон? — попитах. — Това е само между нас двамата.

— Питаш ме дали съм убил Ейприл?

Лицето му пламна както преди, но без яростта, която го бе обзела, когато се нахвърли върху Джефри Боу. Той ме погледна втренчено, опитвайки се да изглежда страшен.

— Том Пасмор ли те накара да ме попиташ това?

Поклатих глава.

— Отговорът е не. Ако ме попиташ това още веднъж, ще те изхвърля от къщата. Още нещо?

— Трябваше да попитам — казах.

През следващите два дни гледахме града отстрани, по местната телевизия. Когато бяхме в къщата, не обръщахме внимание на репортерите, разположени на предната морава, които варираха между едно неизменно ядро от трима души и тътнещата тълпа от петнайсет души. Не обръщахме внимание и на техните усилия да ни примамят навън. Те звъняха на вратата през равни интервали, притискаха лица до прозорците, изреваваха неговото или моето име с кучешко постоянство… През около час аз или Джон ставахме от петия, шестия или петнадесетия за деня преглед на имената и лицата на жертвите, за да направим проверка на врага през тесните прозорчета от двете страни на вратата. Беше като средновековна обсада, но с телефон.

Обядвахме пред телевизора, вечеряхме пред телевизора.

Някой блъскаше заповеднически по предната врата. Друг някой провря пръсти през отвора на вратата и изрева:

— Тим Андърхил! Кой уби Ейприл Рансъм?

— Кой уби Лора Палмър? — промърмори Рансъм, по-скоро на себе си.

Това беше в събота, деня, в който деканът на Факултета по хуманитарни науки в „Аркхам“ беше оставил на телефонния секретар съобщение, че попечителите на „Аркхам“, комисията на инспекторите и обществото на завършилите колежа поотделно бяха внесли оплаквания от телевизионния език и поведение на професор Рансъм от Катедрата по религия. Би ли могъл професор Рансъм да предложи известни уверения, че всички юридически въпроси ще бъдат приключени до началото на зимния семестър? Съобщението дойде след борбата ни да излезем и да се приберем през тълпата, когато се наложи да отидем до погребалното бюро „Трот Брадърс“.

Като се има предвид всичко това, Джон не се справяше толкова зле. Най-ужасното ни преживяване в „Трот Брадърс“ бяха маниерите на Джойс — „Наричайте ме просто Джойс“ — Трот Броуфи, дъщеря и единствено дете на единствения останал господин Трот. Пред Наричайте-Ме-Просто-Джойс репортерите изглеждаха самата тактичност. Тлъста и колосално бременна, професионално неспособна да скърби, тя отдавна беше решила, че най-добрият начин да посреща изпречилите се на пътя й покрусени хора беше решителната съпричастност, която тя би нарекла „здравомислие“.