Питър Строб - Гърло

Оставих писалката. Ето че имах книга, „Царството небесно“. Исках да се загърна с нея като в одеало. Исках да изчезна в историята така, както малкият Чарли (все още под друго име) копнееше да се стопи сред сините рози, преплетени на по-светло синия фон на тапетите в моята спалня — да се превърна в извивката на един лист от бряст по авеню „Ливърмор“, в топлия, стържещ от цигарите глас в мрака, в отблясъка на сребърна светлина, попаднала за миг върху гладката глава на тъмнокож мъж, в прашния сноп от по-бледа светлина, устремена към екрана в един почти празен салон.

С две изключения, уикендът премина по начина, по който минаха и предишните дни. По предложение на Рансъм аз свалих ръкописа и новите си наброски на масата в трапезарията, където щастливо изрязвах пасажи и страници от това, което бях написал, и като използвах поредица от меко плъзгащи се моливи, съвършено подострени в една много хитра електрическа острилка, написах новите страници за детството на Чарли върху жълта хартия.

Рансъм любезно ми услужи с жълтата хартия, електрическата острилка и моливите, но мисълта, че имам желание да прекарвам по два часа всеки ден в работа, ту го дразнеше, ту го хвърляше в униние. Проблемът възникна почти веднага след като той ми помогна да се настаня на масата в трапезарията.

Той се вгледа подозрително в хартията, електрическата острилка, купчината бележки, изписаните страници.

— Пак ли имаш евристична криза?

— Нещо такова.

— Предполагам, че това тебе много те радва.

Той се върна във всекидневната така внезапно, че го последвах. Отпусна се на канапето и се вторачи в телевизора.

— Джон, какво ти става?

Той не ме погледна. Хрумна ми, че сигурно се е държал по този начин и с Ейприл. След доста продължително мълчание, той каза:

— Ако смяташ само да работиш, по-добре си отивай в Ню Йорк.

Някои хора си представят, че писането е нещо, което се прави между две питиета или веднага след дълги разходки из йоркширските долини. Ронсъм току-що се беше поставил в тая категория.

— Джон, знам, че преминаваш през ужасен период от живота си, но все пак не разбирам защо се държиш така.

— Как?

— Както и да е — казах. — Опитай се да разбереш, че не те пренебрегвам.

— Е — изсумтя той — свикнал съм да живея с егоисти.

Той не ми продума до края на деня. Направи си вечеря, отвори бутилка „Шато Петрю“ и изяде вечерята и изпи бутилката, гледайки телевизия. Когато предаванията за Уолтър Драгонет свършиха, той се прехвърли на програмите с новини; когато те свършиха, включи на СиЕнЕн до началото на „Нощна линия“. Единственото прекъсване беше непосредствено след като приключи с яденето си, когато той занесе чашата с вино до телефона, обади се в Аризона и каза на родителите си, че Ейприл е била убита. По това време аз се бях върнал в трапезарията, ядях сандвич и нанасях поправки в ръкописа си, и бях сигурен, че Рансъм знае, че мога да го чуя, докато казва на родителите си за своя стар познат от армията, писателя Тим Андърхил, който бил дошъл „чак от Ню Йорк да ми помогне да се справя. Нали знаете, с телефоните, пресата, подготовката на погребението“. Той приключи разговора с уговорката да ги вземе от летището. След края на „Нощна линия“ Рансъм изгаси телевизора и се качи горе.

На другата сутрин направих бърза разходка преди репортерите да се появят. Когато се върнах, Рансъм изхвърча от кухнята и попита дали бих искал кафе. А яйца? Смяташе, че трябва да закусим, преди да отидем у тъста му и да му кажем.

Би ли искал и аз да дойда, докато казваме на Алън? Разбира се, че той искаше, естествено, че той искаше — освен ако не предпочитах да си остана вкъщи и да работя. Той приемаше и това.

Или вече бях престанал да съм егоист, или той ми беше простил. Намусеният, безсловесен Рансъм го нямаше вече.

— Можем да излезем през задната врата и да се промушим през някой процеп в живия плет. Репортерите няма да разберат, че сме напуснали къщата.

— Има ли нещо, което не знам? — попитах.

— Обадих се на декана у дома му снощи — каза той. — Най-после разбра, че не мога да му обещая всичко да е уредено до септември. Каза, че ще се опита да успокои попечителите и инспекторите. Смята, че ще може да организира някакъв вот на доверие в моя полза.

— Значи поне работата ти е подсигурена.

— Май е така.

Второто изключително събитие за седмицата се случи преди посещението ни у Алън Брукнър. Джон влезе в кухнята, докато аз закусвах, за да ми каже, че Алън има отново един от „добрите“ си дни и че ни очаква да отидем при него до половин час.