Питър Строб - Гърло

— Невероятно — каза Мънроу.

— Бихте ли ни казали кой е бил в колата с Уолтър Драгонет, когато идва това съобщение?

— Пол Фонтейн и един униформен офицер — Съни — са седели на предната седалка. Драгонет е бил отзад в белезници. Съни е чул как диспечерката е казала, че госпожа Рансъм е била убита в болницата. Драгонет също е чул. Тогава той казал: „Ако вие, хора, бяхте работили по-бързо, можехте да я спасите.“ Инспектор Фонтейн попитал дали той признава, че е убил Ейприл Рансъм, и Драгонет казал, че да. В тоя момент той би признал всичко.

Мънроу се наведе напред.

— Какво се опитвате да постигнете?

— Искам да арестуват, когото трябва.

Той въздъхна.

— Как въобще се срещнахте със Съни Бъринджър?

— Срещнах го в болницата и след разпита.

— Предполагам, че никой друг не е чул тези твърдения.

— Чу ги още един човек — не погледнах към Джон. Изчаках. Двамата инспектори се бяха вторачили в мене. Седяхме в дълго, както ми се стори, мълчание.

— И аз ги чух — каза най-сетне Джон.

— Почна се — каза Уийлър.

— Почна се — каза Мънроу. Той се изправи. — Господин Рансъм, бихте ли дошли с нас на „Армъри Плейс“, за да повторим отново какво сте правили сутринта, когато жена ви е била убита?

— Всички знаят къде съм бил в четвъртък сутринта — той изглеждаше объркан и разтревожен.

— Бихме искали да чуем това с повече подробности — каза Мънроу. — Това е рутинна процедура, господин Рансъм. Ще се върнете тук след един-два часа.

— Имам ли нужда от адвокат?

— Ако настоявате, може да присъства и адвокат.

— Фонтейн си е променил мнението — казах. — Прослушал е записите и не е харесал неубедителното признание.

Двамата инспектори не си направиха труда да ми отговорят. Мънроу каза:

— Много ще сме ви благодарни, ако ни съдействате, господин Рансъм.

Рансъм се обърна към мене:

— Мислиш ли, че трябва да извикам адвокат?

— Аз бих го направил.

— Нямам за какво да се притеснявам — той се извърна към Уийлър и Мънроу. — Хайде, да свършваме по-скоро.

Тримата се изправиха. След миг, изправих се и аз.

— О, боже — каза Джон. — А трябваше да ходим у Алън.

Двете ченгета гледаха ту мене, ту него.

— Би ли отишъл там? — каза Джон. — Да му обясниш всичко и да му кажеш, че ще отида да го видя при първа възможност?

— Да му обясня всичко? Какво имаш предвид?

— За Ейприл.

Мънроу бавно се усмихна.

— Не мислиш ли, че ти трябва да направиш това?

— Щях да го направя — каза Джон. — Кажи му, че ще говоря с него, веднага щом се освободя. Така ще се чувствам по-добре.

— Съмнявам се.

Той въздъхна.

— Тогава обади му се и му кажи, че е трябвало да отида да дам показания, но че ще дойда след обяд веднага, когато мога.

Кимнах и инспекторите излязох с Джо. Джефри Боу и неговият фотограф изприпкаха към нас, оплезили език като кученца. Фотоапаратът започна серия от залпове. Когато Мънроу и Уийлър вкараха Рансъм в колата си, без да забравят да предпазят с длан главата му и да го наместят на задната седалка, Боу погледна назад към къщата и избоботи името ми. Той се затича към мене и аз затворих и заключих вратата.

Звънецът започна да звъни, звъни, звъни.

— Махай се — казах.

— Арестуван ли е Рансъм?

Тъй като не отговорих нищо, Джефри залепи лице на прозорчето отстрани на вратата.

Алън Брукнър вдигна, след като телефонът беше звънял две-три минути.

— Кой е?

Казах му името си.

— Пихме заедно в кухнята.

— Сетих се! Хубав човек сте! Ще дойдете ли днес?

— Ами да, имах намерение, но се случиха едни работи и Джон за известно време няма да може да дойде.

— Какво значи това? — той се изкашля с шумна, обезпокояваща кашлица, придружена от раздиращи звуци дълбоко в дробовете му. — Ами „Блъди Мери“? — последва още от ужасната кашлица. — По дяволите „Блъди Мери“, къде е Джон?

— Полицията искаше да поговори още малко с него.

— Вие ми кажете какво става с дъщеря ми, младежо. Достатъчно са ме правили на глупак.

На вратата се заблъска с юмрук. Джефри Боу все още зяпаше през прозорчето.

— Ще дойда веднага щом мога — казах.

— Предната врата е отключена — той затвори.

Върнах се през портала. Телефонът нададе писък. Звънецът заехтя.

Минах през кухнята и излязох в задния двор на Рансъм. Живият плет се пресичаше с редица от дървета, подобни на коледни елхи. Над тях се подаваха куличките и островърхите покривчета на съседната къща. От предната част на къщата се чуваше сподавена глъчка. Пресякох моравата и се вмъкнах през процепа между живия плет и последното дърво. Светлината изчезна и живите, остри миризми на листа и сокове ме обградиха с уютна завивка от мрак. После дървото се огъна и аз излязох на един празен, облян от слънце заден двор.