Питър Строб - Гърло

— Точно когато тръгвахме, дойдоха двама инспектори. Те помолиха Джон да отиде с тях в полицията, за да даде показания.

— Но не е арестуван.

— Не е.

Той отново загърна раменете си с покривката и я уви плътно около врата си с едната ръка. Имаше вид на покривка за маса. Приближих се. Очите ми смъдяха, сякаш бях цвръкнал сапун в тях.

— Знаех, че е мъртва — той се прегърби навътре и за миг доби изглед на праисторическа маймуна, както при първото ми идване. Главата му започна да се тресе.

Помислих, че отново ще изчезне в покривката си.

— Би ли искал да излезеш изпод тая маса, Алън?

— Би ли искал да спреш да си толкова снизходителен? — очите му пламтяха, но това вече не бяха очите на Минотавъра. — Добре де. Добре. Искам да изляза изпод масата.

Той се хвърли напред и заплете краката си в плата. Борейки се да освободи ръцете си, затегна парчето, омотано около гърдите му. В очите му блесна панически страх.

Приближих се и се наведох под масата. Брукнър се сражаваше с покривката.

— Проклета работа — каза той. — Мислех, че ще съм в безопасност — а се уплаших.

Открих един от краищата и го дръпнах. Брукнър размърда рамото си и дясната му ръка се измъкна от плата. Държеше револвер.

— Ето — каза той. — Най-после. Лесна работа.

Той измъкна другото си рамо и покривката се смъкна до кръста му. Измъкнах пистолета и го поставих на масата. Двамата издърпахме целия плат от краката му и Алън премести първо едното си коляно, после другото, и изпълзя изпод масата. Покривката излезе заедно с него. Най-после той пое ръката ми и се закрепи на коляно, докато стъпи на едното си стъпало, обуто в опушеносин чорап. След това го дръпнах, докато се изправи и постави другото си стъпало, обуто в черен чорап, върху покривката.

— Готово — каза той. — Тип-топ сме.

Той залитна напред и се остави да го хвана за лакътя. Повлякохме се през кухнята към един стол.

— Стари схванати стави — каза той и започна предпазливо да протяга ръце и повдига крака. В бакенбардите му още лъщяха сълзи.

— Ще се погрижа за тая мръсотия на пода — казах.

— Прави каквото щеш — от него отново се надигна вълна от мъка и ярост. — Ще има ли погребение? Добре ще е да има, защото аз отивам на него — лицето му се вдърви от гняв и от усилието да спре сълзите си. Минотавърските очи отново блеснаха. — Хайде, казвай.

— Погребението е утре. В един часа при „Трот Брадърс“. Ще бъде кремирана.

Свирепата гримаса отново разпъна чертите му. Той скри лице зад възлестите си ръце, облегна лакти върху коленете си и шумно заплака. Ризата му беше посивяла от прах и почерняла по ръба на яката. Кисела, немита миризма се носеше от него, едвам различима сред вонята на изпражнения.

Най-сетне той престана да плаче и избърса носа о ръкава си.

— Знаех си — каза той и вдигна поглед към мене. Клепачите му бяха зачервени и възпалени.

— Да.

— Затова стигнах до това положение — той избърса повечето от сълзите по копринено белите си бакенбарди. По лицето му премина сянка на болка и объркване, почти толкова ужасна, колкото и скръбта му.

— Ейприл смяташе да ме заведе — имаше такова едно място — внезапният гняв отново се разтопи в мъката и тялото му се затресе от усилието да изглежда свиреп, когато всъщност му се плачеше.

— Тя смяташе да те заведе някъде?

Той размаха големите си ръце из въздуха, отхвърляйки темата.

— А това за какво е? — посочих жужащата купчина върху кърпите.

— Импровизирана глава. Тук долу се запуши или нещо подобно, за нищо не става, а аз не мога винаги да се качвам догоре. Така че сложих малко кърпи.

— Имаш ли лопата някъде?

— В гаража, предполагам.

Намерих плоска лопата за въглища в един от ъглите на гаража, приютен под дъбовете. Върху бетонната плоча имаше колекция от стари петна, заобиколена от древна косачка, гребло за листа, две счупени лампи и купчина от кашони. На далечната стена гърбом бяха облегнати картини в рамки. Наведох се да взема лопатата. Върху старите петна имаше дълга ивица течност, достатъчно прясна, за да блести. Докоснах я с пръст — мазна, не съвсем засъхнала. Подуших пръста си — миришеше като стара спирачна течност.

Когато се върнах в кухнята, Алън се беше облегнал на стената и държеше черен чувал за боклук. Той се изправи и размаха чувала.

— Знам, че изглежда ужасно, но тоалетната не работеше.

— Ще видя какво й е след като махнем тая мръсотия.

Той отвори чувала и аз започнах да хвърлям боклука с лопатата. След това завързах чувала и го сложих в друг чувал, преди да го сложа в кофата за боклук. Докато миех пода, Алън ми разказа два пъти с абсолютно едни и същи думи как, когато е бил студент първа година в Харвард, една сутрин се събудил и открил, че съквартирантът му е умрял в съседното легло. Двата разказа бяха разделени от не повече от пет секунди пауза.