Питър Строб - Гърло

— Той прави „Блъди Мери“, така че поне е в добро настроение.

— „Блъди Мери“?

— Правеше тоя коктейл за мене и Ейприл всяка неделя — ние почти винаги отивахме при него на късна закуска.

— Каза ли му защо искаш да го видиш?

— Искам да не е напрегнат, за да може да разбере.

Звънецът иззвъня и по вратата се заблъска с юмруци. Един едва доловим глас помоли Джон да отвори, ако обичате, моля. Глутницата отвън обикновено не беше толкова учтива.

— Да се махаме — каза Джон. — Погледни отпред да не би да се промъкват покрай къщата.

Щом минах през портала, телефонът започна да звъни. По вратата се хлопна два пъти с юмрук и някакъв глас извика:

— Полиция, господин Рансъм, искаме да говорим с вас.

Мъжете на вратата надникнаха през прозорчетата и аз се озовах очи в очи с инспектор Уийлър. Ухилената, мустаката глава на инспектор Мънроу се появи на прозорчето от другата страна на вратата. Мънроу каза:

— Отвори, Андърхил.

От телефонния секретар се чу гласа на Пол Фонтейн:

— Господин Рансъм, казват ми, че пренебрегвате инспекторите, които са на вратата ви. Хайде не бъдете лоши момчета и пуснете добрите полицаи да влязат. В края на краищата полицията е ваш…

Отворих вратата, поканих Мънроу и Уийлър и грабнах телефона.

— Тук е Тим Андърхил — казах в слушалката. — Помислихме хората ви за репортери. Току-що ги пуснах.

— Полицията е ваш приятел. Бъдете добри момчета и говорете с тях, ако обичате — той затвори, преди да успея да отговоря.

Джон пристигна разпенен от коридора във всекидневната, размахвайки пръст към нашите тъмни силуети в антрето.

— Искам тия хора да изчезнат на секундата, чуваш ли? — той се втурна и изведнъж се закова. — Ох. Извинете.

— Няма нищо, господин Рансъм — каза Уйлър. Двамата следователи прекосиха половината от всекидневната. Тъй като Джон не се приближи да ги посрещне, те си размениха бърз поглед и спряха. Мънроу пъхна ръце в джобовете си и внимателно разгледа картините. Джон каза:

— Вие седяхте с нас на разпита.

— Аз съм инспектор Уийлър, а това е инспектор Мънроу.

Устата на Мънроу се сгърчи в ледена усмивка.

— Мисля, че отгатвам защо сте тук — каза Джон.

— Лейтенантът беше доста изненадан от забележките ви оня ден.

— Аз не съм казвал нищо — каза Джон. — Той каза. Ако искате да сте точни.

Той скръсти ръце на гърди, като ги подпря върху могилата на корема си.

— Бихме ли могли да седнем, моля? — попита Уийлър.

— Да, заповядайте — каза Джон, пусна ръцете си и се устреми към най-близкото кресло.

Мънроу и Уийлър седнаха на канапето, а аз се отпуснах върху второто кресло.

— Трябва да се срещна с бащата на Ейприл — каза Джон. — Той все още не знае какво се е случило.

Уийлър каза:

— Бихте ли искали да му се обадите, господин Рансъм, да му кажете, че ще закъснеете?

— Няма значение — каза Джон.

Уийлър кимна.

— Както желаете, господин Рансъм — той отвори бележника си.

Джон се въртеше като ученик, който има нужда от тоалетна. Уийлър и Мънроу ме погледнаха, Мънроу ми отпрати отново ледената си усмивка и пое нещата в свои ръце.

— Смятах, че признанията на Драгонет ви удовлетворяват.

Рансъм въздъхна и се отпусна върху облегалката.

— В по-голямата си част, тогава, да.

— И мене също — вметна Джон.

— Имахте ли съмнения относно достоверността им по време на разпита?

— Да — казах. — Но и преди това имах известни съмнения.

Мънроу ме изгледа свирепо, а Уийлър каза:

— Какви например?

— Какви са въобще съмненията ми?

Той кимна. Мънроу се облегна назад, смъкна сакото си и се опита да ме халоса с поглед.

Казах им това, което бях казал на Джон два дни преди това — че разказът на Драгонет за нападенията му над неизвестния мъж и над Манджълоути ми се беше видял импровизиран и нереалистичен.

— И най-вече мисля, че цялото самопризнание е било повлияно. Той започва да говори за жената на Джон, след като чува по радиостанцията, че тя току-що е била убита.

Мънроу каза:

— Бихте ли ни казали, откъде изскочи тази приказка за Драгонет и радиостанцията?

— Бих искал да знам каква е целта на посещението ви — отговорих.

За миг двамата следователи замълчаха. Най-сетне Мънроу отново ми се усмихна:

— Господин Андърхил, имате ли някакви основания за това твърдение? Вие не сте бил в колата с Уолтър Драгонет.

Джон ме погледна въпросително. Той, разбира се, си спомняше.

— Един от офицерите в колата с Драгонет ми каза как е станало.