Питър Строб - Гърло

— Хубаво.

Той се отпусна във ваната и постави главата си върху фаянса. Започна да се сапунисва. Облак от пяна направи водата непрозрачна. Очите му отново се впериха в мене.

— Няма ли в тоя град някакъв страхотен частен детектив или нещо такова? Човек, който решава случаите, без да излиза от къщата си?

Казах му, че има.

— Аз имам много спестени парици. Да го наемем.

— Джон и аз говорихме с него вчера.

— Браво — той потопи главата си под водата и се подаде мокър, разтърквайки очи. — Шампоан.

Намери шишето и му го подадох. Той започна да сапунисва главата си.

— Вярваш ли в абсолютното добро и зло?

— Не — казах.

— Аз също. Знаеш ли в какво вярвам? Във виждането и невиждането. Разбирането и невежеството. Въображението и липсата на въображение — шапката от пяна по главата му изглеждаше като накъдрена перука. — Това е. Резюмирах поне шестдесет години размисъл. Видя ли ти се смислено?

— Да.

— Опитай пак. Това не е всичко.

Дори в своята разруха, Алън Брукнър беше като Илайза Морган, човек, който може да те подсети за великолепието на човешкия род. Той потопи глава под водата и се подаде, пръхтейки.

— Имам нужда от пет секунди душ.

Изправи се, дръпна завесата над ваната и пусна водата. След като провери температурата, обърна водата към душа и ахна, когато водата изригна върху него. След няколко секунди спря водата и отвори завесата. Беше розов и бял, димящ.

— Хавлия — той посочи към закачалката — Имам план.

— Аз също — казах, подавайки му хавлията.

— Ти кажи пръв.

— Каза, че имаш малко пари, нали?

Той кимна.

— В чекова книжка ли са?

— Част от тях.

— Позволи ми да извикам чистачка. Ще свърша първоначалната работа, за да не побягнат с писъци още щом пристъпят в къщата, но тук трябва да се почисти, Алън.

— Добре де, хубаво — каза той и уви хавлията около себе си.

— И ако можеш да си го позволиш, някой би трябвало да идва тук по два часа на ден да ти готви и да се грижи за тебе.

— Ще си помисля — каза той. — Искам да слезеш долу и да се обадиш на цветарницата „Далгрен“ на авеню „Бърлин“, за да поръчаш два венеца — той ми повтори името „Далгрен“. — Не ме интересува, ако ще да са по сто долара. Изпрати единият в „Трот Брадърс“, а другият поръчай за тук.

— Ще се обадя и на службите за почистване.

Той захвърли кърпата към закачалката и излезе от банята с вдървена походка, за миг напълно овладял себе си. Застана в коридора и бавно се извъртя. Помислих си, че не помни къде е спалнята му.

— Между другото — каза той. — Щом си се захванал, дай поръчка също да окосят моравата.

Слязох долу и оставих съобщение на службите за почистване и окосяване да ме потърсят в къщата на Джон, след което взех още един чувал за боклук и прибрах повечето от сметта по пода на всекидневната. Обадих се в цветарницата на авеню „Бърлин“ и поръчах двата венеца, след това се обадих в регистрацията на частните сестри и попитах дали Илайза Морган е свободна да започне работа в понеделник сутринта. Изсипах мръсните чинии в кухненската мивка, кълнейки се пред себе си, че за последен път се занимавам със слугинаж за Алън Брукнър.

Когато отново се качих горе, той седеше на леглото и се опитваше да се пребори с една официална бяла риза. Косата му се виеше около главата.

Той протегна ръце като дете и аз оправих ръкавите му, издърпах двете предници и започнах да ги закопчавам.

— Извади от гардероба ми тъмносивия ми костюм — каза.

Натъкмих краката му в крачолите и извадих от едно чекмедже черни копринени чорапи. Алън пъхна стъпалата си в чифт стари черни обувки, и бързо и сръчно ги завърза, като същевременно развиваше теория за устойчивостта на някои видове механична памет у хора с увредена в други отношения памет.

— Виждал ли си дух? Привидение? Или каквото там му е името?

— Е де — усмихнах се аз. На тая тема никога не бях разговарял.

— Когато бяхме малки момченца, брат ми и аз бяхме отгледани от баба ми и дядо ми. Бяха чудесни хора, но баба ми умря в леглото, когато бях на десет години. В деня на погребението й къщата беше пълна с приятели на баба и дядо и всичките ми вуйчовци и лели бяха дошли — трябваше да решат какво да правят с нас. Чувствах се съвършено изгубен. Качих се на горния етаж. Вратата на спалнята на баба и дядо беше отворена и в огледалото зад вратата видях баба да лежи в леглото. Тя ме гледаше и се усмихваше.

— Уплаши ли се?

— Никак. Знаех, че ми казва, че още ме обича и че ще имам добър дом. По-късно ни взе една от лелите ни. Но никога след това не съм вярвал в догматичното християнство. Знаех, че няма рай и ад в буквалния смисъл. Понякога границата между живи и мъртви е проницаема. Ето как започнах бляскавата си кариера.