Питър Строб - Гърло

Малко след един часа паркирах Понтиака на Джон пред къщата на „Виктория Теръс“. Един мъж върху косачка с размерите на трактор ловко направляваше машината покрай дъбовете от едната страна на къщата. Едно момче минаваше с подстригвачка за малките треви по ръбовете на алеята. По окосената морава стояха високи черни чували, подобни на снопи. Джон клатеше глава, мръщейки се срещу слънцето и буквално скърцайки със зъби.

— Ще стане по-бързо, ако ти го доведеш — каза той. — Аз ще чакам тук заедно с родителите си.

Ралф и Марджъри Рансъм започнаха да изстрелват възражения от задната седалка. Поведението им продължаваше да е белязано от вдървената, автоматична учтивост, която бяха проявили от момента на пристигането си на летището тази сутрин.

Джон кара колата до летището, но след като доведохме родителите му, загорели и облечени в подходящи черно-сребристи анцузи, той ме попита дали бих имал нещо против аз да карам по обратния път. Баща му се възпротиви, Джон би трябвало да кара, това е неговата кола, нали така?

— Бих искал Тим да кара, татко — каза Джон.

В този момент майка му се намеси рязко, за да каже, че Джон е уморен, би искал да разговаря и не е ли наистина чудесно, че неговият приятел от Ню Йорк няма нищо против да кара? Майка му беше ниска и прищипната в кръста, с едри бедра и бюст, и черните й очила закриваха половината от лицето. Посребрената й коса беше напълно в тон с косата на мъжа й.

— Джон трябва да кара и това е — каза баща му. По-строен, отколкото бях очаквал, Ралф Рансъм имаше вид на пенсиониран морски офицер, дълбоко встрастен в голфа. Ослепителната му усмивка подхождаше на загара му. — Там, откъдето идвам, всеки си кара колата. По дяволите, пак ще можем да разговаряме, влизай там и ни води.

Джон се намръщи и ми подаде ключовете.

— Не бива да карам за известно време. Взеха ми книжката.

Той ме погледна едновременно ядосано и извинително. Ралф се вторачи в сина си.

— Взеха ти я, а? Защо?

— Какво значение има? — попита Марджъри. — Хайде да се качваме.

— За алкохол ли?

— Имах един лош период, да — каза Джон. — Но наистина всичко е наред. Мога да отида пеш навсякъде, където искам. Когато дойдат студовете, вече ще са ми върнали книжката.

— Добре, че не си убил някого — подхвърли баща му, а майка му възкликна: Ралф!

Същата сутрин аз и Джон бяхме преместили моите неща в неговия кабинет, така че родителите му да могат да се настанят в стаята за гости. Джон се въоръжи с хубав двуреден сив костюм, а аз извадих от чантата закачалка с един черен костюм на Ямамото, който си бях купил в пристъп на дързост, намерих една сива риза, която не помнех, че съм взел, и така двамата бяхме готови да посрещнем родителите му на летището.

Занесохме чантата на Рансъмови в стаята за гости и оставихме родителите му да се преоблекат. Последвах Джон в кухнята, където той отново извади продуктите за сандвичите.

— Е — казах, — сега знам защо навсякъде ходиш пеш.

— Два пъти тая пролет надувах балончето. Гадост, но ще трябва да се примиря. Както с много други неща. Нали разбираш?

Той изглеждаше изтощен и така изтънял, че пламтящата му ярост избиваше в погледа. Осъзна, че я виждам и я натика обратно в себе си като жарава. Когато родителите му слязоха, те хапнаха от пълнежите за сандвичи и заговориха за времето.

В Таскън температурата била четиридесет и три градуса. Но това било суха горещина. И навсякъде имало климатици. Голф — само че трябва да си на игрището около осем сутринта. Джон, честно казано, много си напълнял, трябва да се запишеш в няколко добри клуба и да излизаш на игрището за голф.

— Ще си помисля — каза Джон. — Но човек никога не знае. Бъчва с мас като мене, изкарай го на игрището за голф при четиридесет градуса и може да се срути на място от инфаркт.

— Чакай, чакай малко, аз нямах предвид…

— Джон, знаеш, че баща ти просто…

— Съжалявам, но аз бях…

Тримата Рансъмови престанаха да говорят също така внезапно, както бяха започнали. Марджъри се обърна към прозорците на кухнята. Ралф ми отправи измъчен, озадачен поглед и отвори замразителя на хладилника. Той извади розова бутилка без етикет и я показа на сина си.

Джон хвърли поглед към бутилката.

— Хиацинтова водка. Контрабанда от Черно море.

Баща му взе чаша от шкафа и си наля един пръст от розовата бутилка. Отпи, кимна и довърши останалото.

— Триста долара бутилката — каза Джон.