Питър Строб - Гърло

— Осемстотин — каза Алън.

— Моля?

— Тя започна с една мизерна заплата и завърши с осемстотин хиляди. Неудобно е.

Хвърлих поглед към Ралф в огледалото. Очите му се бяха разцентровали. Чух дишането на Марджъри. Най-сетне Ралф попита:

— Какво ще правиш с тях?

— Мисля, че ще ги оставя на обществената библиотека.

Завих по авеню „Хилфийлд“ и в полезрението ни се появиха сивите викториански очертания на погребалното бюро „Трот Брадърс“. Неговите тъмносиви кулички, готически натруфености, островърхи капандури и огромен портал имаха вид като че ли са изскочили от анимационно филмче на Чарлс Адамс.

Спрях пред каменните стъпала, които водеха към моравата на „Трот Брадърс“.

— Каква е програмата, Джон? — попита баща му.

— Първо имаме известно време насаме с Ейприл — той излезе от колата. — След това е приемът или времето за посетители, или каквото там се нарича.

Баща му се бореше със седалката, опитвайки се да стигне до вратата.

— Чакай, чакай, не те чувам — Марджъри се оттласна странично да излезе след мъжа си.

Алън Брукнър въздъхна, отвори вратата си и безмълвно излезе.

Джон повтори това, което току-що беше казал.

— След това има някаква служба. Когато свърши, отиваме в крематориума.

— Без усложнения, а? — попита баща му.

Джон вече вървеше към стъпалата.

— О — той се извърна с един крак върху първото стъпало. — Трябваше да ви предупредя, предполагам. Първата част е открит ковчег. Уредникът тук изглежда смята, че така е редно.

Чух Алън рязко да си поема дъх.

— Не обичам открити ковчези — каза Ралф. — Какво се предполага, че трябва да правим, да отидем и да приказваме с въпросното лице ли?

— Бих искал да мога да поприказвам с въпросното лице — каза Алън. За миг той изглеждаше съвършено окаян. — Някои други култури, разбира се, не се съмняват, че човек може да общува с мъртвите.

— Така ли? — попита Ралф. — Като в Индия, това ли имате предвид?

— Да тръгваме — Джон се заизкачва по стълбите.

— В индийските религии ситуацията е малко по-сложна — каза Алън. Той и Ралф заобиколиха колата отпред и тръгнаха след Джон. До мен достигаха откъслеци от разговора им.

Марджъри ме погледна с неприязън. Будех известно недоверие у нея. Може би поради декоративните ципове по японския ми костюм.

— Ами хайде — казах аз и й подадох лакътя си.

Тя се вкопчи в него с ръка като папагалски крак.

Джойс Брофи ни отвори грамадната входна врата. Беше облечена в тъмносиня рокля, която изглеждаше като коктейлно облекло за бременни жени, и косата й беше добре пригладена.

— Божке, чудехме се защо толкова се бавите!

Тя ни отправи нелепо тържествуваща усмивка и ни покани да влезем с кратки движения, като че ли премиташе.

Джон говореше с дребен прегърбен мъж на около седемдесет години, чието посивяло лице беше белязано с дълбоки, изнурени бръчки и бръчици.

— Не, не, господине, трябва да се запознаете с баща ми — каза Джойс. — Да свършим с формалностите, преди да влезем в залата за излагане, нали знаете, всяко нещо с времето си и други подобни неща.

Приведеният мъж в широкия сив костюм ми се ухили свирепо и ми протегна ръката си. Когато я сграбчих, той силно ме стисна и аз също го стиснах.

— Да, господине — каза той. — Какъв ден за всички нас.

— Татко — каза Джойс Брофи, — току-що се запозна с професор Рансъм и професор Брукнър, а това е приятелят на професор Рансъм, ъ-ъ…

— Тим Андърхил — каза Джон.

— Професор Андърхил — каза Джойс. — А това тук е госпожа Рансъм, майката на професор Рансъм. Това е татко, Уилям Трот.

— Наричайте ме просто Бил — дребният човечец разтегли още повече и без друго зверската си усмивка и сграбчи дясната ръка на Марджъри със своята лява, така че да може да смачка едновременно ръцете и на двама ни. — Добър некролог беше, нали? Ние много се старахме за тоя и мисля, че си струваше.

Никой от нас не беше погледнал сутрешния вестник.

— О, да — каза Марджъри.

— Просто искахме да изразим нашата скръб. Отсега нататък главното е да се отпуснете и да се насладите и помнете, че ние постоянно сме наблизо, за да ви помагаме — той пусна ръцете ни.

Марджъри разтърка длани.

Наричайте-Ме-Просто-Бил отпрати усмивка, която трябваше да е изпълнена със съчувствие, и се отдалечи заднишком.

— Моето момиченце ще ви заведе в Параклиса на покоя. Ние ще въведем гостите ви по време на службата.

Докато казваше това, той се беше отдалечил на около шест стъпки назад и при последната си дума се завъртя рязко и хукна с изненадваща скорост по един дълъг тъмен коридор.