Питър Строб - Гърло

Изправих се и отидох в дъното на помещението. Извадих брошурата от джоба на сакото си и прочетох думите на корицата.

Да, макар и да вървя през Долината на Сянката на смъртта, не се боя от злото.

Седнах на последния ред.

Ралф Рансъм прошепна на жена си нещо, изправи се, потупа сина си по рамото и започна да се шляе в лявата част на параклиса. Когато се приближи достатъчно, за да мога да го чуя, той каза шепнешком „Ей“, като че ли чак сега беше забелязал, че съм се преместил на последния ред. Той посочи с палец навътре към залата.

— Мислите ли, че в това нещо има кафе?

Но това не беше въпросът, който искаше да зададе.

Отидохме до масата. Кафето беше почти абсолютно безвкусно. За няколко секунди двамата застанахме в дъното на залата, наблюдавайки как другите гледат или не гледат към Ейприл Рансъм в нейната огромна бронзова лодка.

— Разбрах, че познавате сина ми от Виетнам.

— Срещнах го там на два пъти.

Сега вече можеше да ме попита.

Той погледна към мене над ръба на чашата си, преглътна и се смръщи от прекалено горещото кафе.

— Да не би случайно и вие да сте от Милхейвън, професор Андърхил?

— Моля ви — казах аз, — наричайте ме просто Тим.

Усмихнах му се и той се усмихна в отговор.

— Да не би да си милхейвънско момче, Тим?

— Израснал съм през една пресечка от „Сейнт Олуин“.

— Ти си момчето на Ал Андърхил — каза той. — Господи, знаех си, че ми напомняш някого, и докато бяхме в колата най-после се сетих — Ал Андърхил. Приличаш на него.

— Предполагам, че приличам малко.

Той ме изгледа, сякаш премерваше разстоянието между баща ми и мене и поклати глава.

— Ал Андърхил. Не се бях сещал за него от четиридесет години. Знаеш, предполагам, че той работеше при мене някога, във времето, когато бях собственик на „Сейнт Олуин“.

— Откакто Джон ми каза, че хотелът е бил ваш, знам.

— Много ни беше неприятно да го освободим от работа. Знаех, че има семейство. Знаех какво трябваше да преживее. Ако не се беше впиянчил, всичко щеше да се оправи.

— Не можеше да се пребори — казах. Ралф Рансъм проявяваше добросърдечие — нямаше да спомене кражбите, които бяха довели до уволнението на баща ми. Навярно той не би крал толкова, ако беше успявал да остане трезвен.

— Сестра ти, нали така? Искам да кажа, че това го подтикна най-напред.

Кимнах.

— Ужасно нещо. Спомням си го, като че ли беше вчера.

— И аз — казах.

Миг по-късно той попита:

— Как е сега Ал?

Казах му, че баща ми е умрял преди четири години.

— Жалко. Харесвах Ал — ако не се бе случило това със сестра ти, всичко щеше да му е наред.

— Всичко щеше да е различно тогава — борех се с раздразнението, което се надигаше в мене: когато баща ми бе имал проблеми, този човек го беше уволнил. Нямах нужда от безсмислените му уверения.

— Дали това, че баща ти работеше за мене, е било нещо, което ви е свързвало с Джон?

Раздразнението ми спрямо този посребрен, играещ голф Нарцис, прерасна в гняв.

— Свързваха ни други неща.

— О, разбирам. Така е.

Очаквах Ралф да се върне на мястото си, но той все още имаше да ми казва нещо. Когато го чух, гневът ми се смали като върха на топлийка.

— Странни дни бяха. Ужасни дни. Сигурно си прекалено млад да помниш, но тогава в града имаше един полицай, който уби четири-пет души и написа думите СИНЯ РОЗА близо до труповете. Една от жертвите дори живееше в хотела ми. Това разтърси всички ни, вярвай ми. А и почти съсипа бизнеса. Тоя луд, тоя Драгонет, мисля, че той просто е подражавал на оня другия.

Оставих чашата си.

— Знаеш ли, Ралф, много се интересувам от всичко, което се е случило тогава.

— Ами беше като с тая история сега. Целият град се побърка.

— Може ли да излезем за малко в коридора?

— Да, разбира се, щом искаш.

Той повдигна вежди критично — това го нямаше в наръчника му по добро поведение — и излезе почти на пръсти.

Затворих вратата след себе си. На два-три метра разстояние Ралф Рансъм се беше облегнал на грапаво-червения тапет, с ръце в задните джобове. Критичният израз още стоеше на лицето му. Не можеше да разбере мотивите ми и това го правеше несигурен. Несигурността се преобразуваше в ответна агресия. Той отлепи рамене от стената и се обърна с лице към мене.

— Мислих, че ще е по-добре да говорим за това тук отвън — казах. — Преди няколко години направих някои проучвания, които показваха, че инспектор Дамрош няма нищо общо с убийствата.

— Проучвания? — раменете му увиснаха в мига, в който той се успокои. — О, разбирам. Ти си по историята, как му викаха. Историк.