Питър Строб - Гърло

— Пиша книги — казах, опитвайки се да спася истината, доколкото е възможно.

— Както се казва, публикувай или умри.

Усмихнах се — в моя случай това не беше просто лозунг.

— Не знам дали аз ще мога да ти кажа нещо.

— Нямаше ли някой, когото ти подозираш, някой, който ти се виждаше да е възможен убиец?

Той сви рамене.

— Винаги съм смятал, че е бил гост на хотела, някой, който идва от време на време. Такива бяха повечето ни клиенти, търговски пътници, които се появяваха за два дни, тръгваха си, после идваха пак за още няколко дни.

— Заради проститутката ли?

— Е, да. Две-три момичета се промъкваха в стаите. Опитваш се, но не можеш да се опазиш от това. Тази Фанси беше една от тях. Мислех си, че някой я е хванал да краде от него или че просто са се сбили там отзад. Мислех си също, че той би могъл да се страхува да не би пианистът да го е видял — стаята на пианиста гледаше към гърба на хотела.

— Значи в „Сейнт Олуин“ отсядаха музиканти?

— Да, да, идваха някои джазмени. Нали разбираш, не бяхме далеч от центъра, цените ни бяха добри, имахме денонощно обслужване по стаите. Музикантите бяха добри клиенти. Честно казано, мисля, че харесваха „Сейнт Олуин“ заради Гленрой Брейкстоун.

— Той в хотела ли живееше?

— Да, разбира се. Гленрой беше в хотела, когато го купих и все още беше в него, когато го продадох. Сигурно още е там! Той беше един от малцината, които не се изнесоха, когато започнаха бедите. Причината, поради която този пианист живееше в хотела, е, че Гленрой лично му го беше препоръчал. Никога не сме имали проблеми с Гленрой.

— Кой създаваше проблеми?

— Ами понякога хора, които са имали лош ден съсипваха мебелите нощем — всичко може да се случи в един хотел, повярвай ми. Тези, които издивяваха, не бяха допускани отново. Дневният управител се грижеше за това. Човекът държеше нещата във форма, доколкото можеше. Надменно копеле, не търпеше никакви глупости. Религиозен, струва ми се. Надежден.

— Помниш ли името му?

Той се изсмя.

— Има си хас. Боб Бандолайър. Човек не би искал да има такъв до себе си на игрището за голф, но беше страхотен управител.

— Може би ще мога да говоря с него.

— Може би. Боб остана, след като аз продадох хотела — беше като оженен за „Сейнт Олуин“. И още един ти препоръчвам — Гленрой Брейкстоун. Нищо не му обягваше, можеш да бъдеш сигурен. Той познаваше горе-долу всички, които работеха в хотела.

— Бяха ли приятели с Боб Бандолайър?

— Боб Бандолайър нямаше приятели — каза Ралф и пак се изсмя. — А и Боб никога не би се сближил с, нали разбираш, с черен.

— А би ли разговарял с мене?

— Кой знае — той погледна първо часовника си, после вратата към параклиса. — Ако откриеш нещо, нали ще ми кажеш? За мен ще е интересно.

Върнахме се в огромната зала. Джон, който стоеше до масата, вдигна поглед към нас. Ралф попита:

— Кой ще запълни всички тези столове?

Джон мрачно изгледа празните столове.

— Хора от „Барнет“, клиенти, предполагам. И репортерите ще се появят — той се намръщи към пластмасовата чаша. — Навъртат се наоколо като мухи-месарки.

За миг настъпи тишина. Марджъри Рансъм и Алън Брукнър поотделно се приближиха към централната пътека. Марджъри каза няколко думи на Алън. Той кимна неуверено, като че ли не я беше чул.

Налях им кафе. За миг всички безмълвно наблюдавахме ковчега.

— Хубави цветя — каза Ралф.

— И аз тъкмо това казвах — добави Марджъри. — Нали, Алън?

— Да, да — каза Алън. — О, Джон, забравих да те попитам какво стана в полицията. Дълго ли те разпитваха?

Джон притвори очи. Марджъри се извъртя рязко към Алън, плисвайки кафе по дясната си ръка. Тя премести чашата и размаха ръка във въздуха, опитвайки се да я изсуши. Ралф й даде кърпичка, но погледът му се местеше от Джон към Алън и обратно към Джон.

— Разпитвали са те?

— Не, татко. Не беше разпит.

— Добре де, защо полицията ще иска да разговаря с тебе? Нали вече са го хванали?

— Изглежда Драгонет е направил фалшиви самопризнания.

— Какво? — каза Марджъри. — Всички знаят, че той го е направил.

— Нещата не си пасват. Не е имал достатъчно време да отиде в болницата за застъпването на новата смяна, да отиде до железарския магазин и да купи каквото му е трябвало и после да се върне вкъщи, когато се е върнал. Продавачът, който му е продал триона, казва, че е провел дълъг разговор с него. Драгонет не би могъл да стигне до Източния край и да се върне. Просто е искал да си припише още една точка.