Питър Строб - Гърло

Не така забележим, Фонтейн си наля кафе и седна зад мене. Той пусна чантата между краката си.

— На какви само места ви виждам — каза той.

Не му изтъкнах факта, че бих могъл да кажа същото за него.

— И нещата, които ви чувам да казвате — той въздъхна. — Ако има нещо, което обикновеният полицай ненавижда, това е устатият цивилен.

— Не бях ли прав?

— Не предизвиквайте съдбата — той се наведе към мене. Торбичките под очите му бяха малко по-светло морави. — Кажете ми колкото е възможно по-точно часа, в който приятелят ви Рансъм се прибра от болницата в сряда сутринта.

— Искате да проверите алибито му?

— Защо не — той се усмихна. — Хоуган и аз представляваме следственото отделение на това общинско тържество.

Ченгетата с тяхното чувство за хумор.

Той забеляза реакцията ми на шегата му и каза:

— Е, хайде де. Не знаете ли какво ще се случи тук?

— Ако искате да ми задавате въпроси, защо не ме заведете на съответното място?

— Е де. Нали си спомняте услугата, която поискахте от мене?

— Изгубеният номер на колата?

— Другата услуга — той избута напред овехтялата кожена чанта и я отвори, за да ми покаже дебел сноп от машинописни и ръкописни страници.

— Архивът на Синята Роза?

Той кимна, засмян като котарак.

Протегнах ръка към чантата, но той я бутна обратно между краката си.

— Канехте се да ми кажете по какво време се е прибрал приятелят ви в сряда сутрин.

— В осем — казах. — От болницата пътя пеша е около двайсет минути. Доколкото си спомням, казахте, че няма да е лесно да намерите това нещо.

— Беше оставено най-отгоре на една картотека в мазето на архивния отдел. Някой друг се е интересувал и не си е направил труда да го върне.

— Не бихте ли искали вие да го прочетете най-напред?

— Знаех цялото проклето нещо — каза той. — Върнете ми го колкото е възможно по-скоро.

— Защо ми правите тая услуга?

Той ми се усмихна по познатия начин, като че ли без да раздвижва лицето си въобще.

— Написал сте тая глупава книга, която моят сержант обожава. А аз не поставям никой друг сержант над него. Пък и може да има нещо вярно в нелепата ви идея.

— Мислите, че е нелепо да се търси връзка между новите и старите убийства на Синята Роза?

— Разбира се, че е нелепо — той се приведе над чантата. — Между другото, бихте ли престанали да ни помагате пред камерите? Що се отнася до обществеността, за нея госпожа Рансъм продължава да е една от жертвите на Уолтър. Както и мъжът на авеню „Ливърмор“.

— Все още ли не е идентифициран?

— Не е — каза Фонтейн. — Защо?

— Чувал ли сте, че един от аспирантите на Джон, Грант Хофман, е изчезнал?

— Не. Откога е изчезнал?

— От около две седмици, мисля. Не е дошъл на уговорена среща с Джон.

— И смятате, че той би могъл да е жертвата?

Свих рамене.

— За кога е била уговорена пропуснатата среща, знаете ли?

— За шести, мисля.

— Това е деня след намирането на тялото — Фонтейн хвърли поглед към Майкъл Хоуган, който разговаряше с родителите на Джон. С лице към следователя, Марджъри засмукваше всяка негова дума. Имаше вид на момиче, заведено на танци.

— Знаете ли случайно възрастта на тоя аспирант?

— Около трийсет — отговорих, откъсвайки вниманието си от въздействието, което Хоуган упражняваше върху майката на Джон. — Вече е работел върху дисертацията си.

— След погребението ние може би ще… — той млъкна и се изправи. Потупа ме по рамото. — Върни ми досието след един-два дни.

Той мина покрай редицата от празни столове и отиде при Майкъл Хоуган. Двамата детективи се разделиха с Рансъмови и се отдалечиха на няколко крачки. Хоуган ми хвърли бърз преценяващ поглед за една дълга секунда, през която почувствах цялата сила на вниманието му. Очарована, Марджъри продължаваше да се взира към по-възрастния следовател, докато Ралф я дръпна лекичко към брокера с прошарената коса и дори тогава тя извърна глава да го погледне през рамо. Знаех как се чувства.

Някой, застанал до мене, попита:

— Извинете, вие ли сте Тим Андърхил?

Видях набит около трийсет и пет годишен мъж с дебели черни очила и лек костюм в морско синьо. На широкото му, любезно лице беше изписано очаквателно изражение.

Кимнах.

— Аз съм Дик Мюлър — от „Барнет“. Говорихме по телефона, помните ли? Исках да ви кажа, че съм ви благодарен за съвета — съвсем на място беше. Щом пресата научи за мене и, о, пощуряха. Но понеже вие ме предупредихте какво може да се случи, аз успях да си изработя методи за влизане и излизане от службата.