Питър Строб - Гърло

— Не умея да ораторствам като моя приятел, кмета — каза той. Дрезгавият му, бумтящ глас запращаше всяко от късите му изречения на земята, преди да подхване следващото. — Ние имаме велик полицейски участък. Всеки мъж — и жена — в този участък е професионалист. Ето защо при нас престъпността е една от най-ниските в страната. Нашите офицери напоследък заловиха един от най-страшните престъпници в историята. Сега този мъж е на сигурно място, в очакване на пълното съставяне на обвиненията и на процеса. Жената, в чиято чест сме се събрали днес, би разбрала важността на сътрудничеството между общността и храбрите мъже, които рискуват живота си, за да я пазят. Ейприл Рансъм представлява Милхейвън. Нямам какво повече да кажа. Благодаря.

Вес се оттласна от катедрата и се затътри към първия ред. За миг всички останаха седнали, замръзнали в очакване, вгледани към празната катедра и побелелите цветя. После светлините угаснаха.

Колегите на Ейприл се движеха в компактна група към паркинга. Бледият младеж с черното яке беше изчезнал. Отвъд полумесеца на предната морава Изобел и хората й потегляха с колите си, а Боумобилът вече беше стигнал до стопа на края на улицата. Съседите на Джон стояха до дълга редица с коли, паркирани от другата страна на улицата, и гледаха с копнеж към отдалечаващите се журналисти и градски първенци.

Посинял от ярост, Джон Рансъм стоеше с родителите си на върха на стълбището. Фонтейн и Хоуган стояха на няколко метра от мен и Том Пасмор и наблюдаваха всичко зорко, като полицаи. Бях сигурен, че по лицето на Хоуган се чете един допълнителен пласт от невъзмутимост, което ме накара да мисля, че според него речите на началниците му са били смешно егоцентрични. Той каза няколко думи, почти без да помръдва устни, като ученик, който произнася унищожителна забележка по адрес на учителя си, което ме накара да повярвам, че съм прав. Хоуган забеляза, че го гледам и в очите му за миг блеснаха пламъчета на признание и веселие. Знаеше какво съм видял и знаеше, че съм съгласен с него. Фонтейн го остави и бързо пресече изсъхналата морава, за да отиде при Рансъмови.

— Идваш ли с нас в крематориума? — попитах Том.

Той поклати глава. На слънцето лицето му отново бе придобило вид на частично изгладен пергамент и аз се зачудих дали някога въобще си е лягал.

— Какво иска инспекторът от Джон? — запита ме той.

— Сигурно иска да разбере дали би могъл да идентифицира жертвата от улица „Ливърмор“.

Видях го, че се замисли.

— Разкажи ми още.

Казах му за Грант Хофман и по лицето му се появи слаба руменина.

— Ще отидеш ли и ти?

— Мисля, че и Алън Брукнър би могъл да отиде — огледах се, давайки си сметка, че все още не съм видял Алън.

— Ела, по което и време да се освободиш. Искам да чуя какво е станало в моргата.

Предната врата се отвори и затвори зад нас. Облегнат на ръката на Джойс Брофи, Алън Брукнър бавно излезе на слънчевата светлина. Джойс ми направи знак.

— Професор Андърхил, бихте ли придружили професор Брукнър до колата му, та да можем да започнем с процесията. И тук си имаме срокове, както всички останали, и по програма трябва да започнем в два и половина. Бихте ли подканили професор Рансъм и близките му да се подготвят?

Алън провря ръката си през моята. Попитах го как се справя.

— Още съм на краката си, синко.

Тръгнахме към Рансъмови.

Пол Фонтейн се приближи към нас и попита:

— В четири и половина?

— Става — казах. — Искате ли и Алън да дойде?

— Ако е в състояние.

— В състояние съм за всичко, което ти организираш — каза Алън, без да поглежда към инспектора. — За моргата ли става дума?

— Да. Тя е на една пресечка от „Армъри Плейс“, на…

— Мога да намеря моргата — каза Алън.

Катафалката излезе иззад ъгъла и паркира пред Понтиака. Две коли, пълни с хора от „Илай Плейс“ завършваха процесията.

— Мисля, че кметът направи великолепен жест — каза Марджъри.

— Впечатляващ човек — каза Ралф.

Слязохме по стълбите и Алън откопчи ръката си от моята.

— Преди трийсет и пет години Мърлин ми беше студент.

Марджъри му хвърли благодарна усмивка.

— Голям глупак беше.

— О — изписка Марджъри. Ралф мрачно отвори задната врата и жена му се промъкна на седалката.

Джон и аз отидохме отпред.

— Превърнаха погребението на жена ми в пропагандна кампания — изръмжа той. — Ако питат мене, петдесет процента от проклетата ми сметка се изплаща от рекламата.