Питър Строб - Гърло

— Е, тоя човек трябва да е луд — каза Марджъри.

За пръв път тоя ден Алън се усмихна.

— Джони, аз все още не разбирам защо полицията е искала да те разпитва — каза баща му.

— Нали знаеш какви са. Искат отново и отново да обхождат същите места. Искат да си спомня всички, които съм видял на път за болницата, всичко, които съм видял на излизане, всичко, което би могло да им помогне.

— Нали не се опитват да…

— Разбира се, че не. Излязох от болницата и се върнах право вкъщи. Тим чу, че се връщам около осем и пет — Джон ме погледна. — Сигурно ще искат да потвърдиш това.

Казах, че ще се радвам да помогна.

— Ще дойдат ли на погребението? — попита Ралф.

— Да — каза Джон. — Нашата бдителна полиция ще бъде на поста си.

— Ти не каза и думица за това. Нищо нямаше да разберем, ако Алън не беше споменал.

— Това, което има значение, е, че Ейприл я няма — каза Джон. — За това трябва да мислим.

— А не за това кой я е убил? — избухна Алън, превръщайки всяка дума в снаряд.

— Алън, не ми викай — каза Джон.

— Човекът, който е направил това на дъщеря ми, е боклук! — благодарение на някаква естествена свръхспособност, обикновеният глас на Алън беше два пъти по-силен, отколкото на средния човек, а когато го отпуснеше, той звучеше като състезателна кола на открит прав път. Дори сега, когато почти натрошаваше прозорците, той всъщност не се опитваше да крещи. — Той не заслужава да живее.

Джон, почервенял, се отдалечи.

Наричай-Ме-Просто-Джойс надникна.

— Наред ли е всичко? Божичко, тук е достатъчно шумно, за да се събудят, нали знаете кои.

Алън се прокашля.

— Да, доста съм шумен, когато съм развълнуван.

— Другите ще дойдат след около петнадесет минути — Джой ни се усмихна със съвършена неискреност и се отдалечи заднешком. Баща й навярно се навърташе в коридора. С ясно доловим глас, Джойс каза зад вратата:

— Тия хора не са ли чували за валиум?

Дори Алън се засмя, едвам-едвам.

Той се извърна да види Джон, който се приближаваше отново към нас, с ръце в джобовете като баща си, с очи, вперени в бледия мокет.

— Джон, ще дойде ли Грант Хофман?

Спомних си, че Алън беше попитал за Хофман, когато беше облечен в мръсните гащи и по кутиите от пица в мивката дращеха хлебарки.

— Нямам идея — каза Джон.

— Един от най-добрите ни аспиранти — каза Алън на Марджъри. — Започна при мене, но преди две години го прехвърлихме на Джон. После изчезна — което е странно, понеже Грант е наистина блестящ.

— Е, чак толкова — каза Джон.

— Грант обикновено се срещаше с мене след срещите си с Джон, но последният път не се появи.

— Не се появи и за срещата с мене на шести — каза Джон. — Загубих един час, да не говорим за времето, което пропилях да се моткам напред и назад с автобуса.

— У вас ли се срещахте? — попитах Алън.

— Безусловно — каза Алън. — Около веднъж седмично. Понякога ми разказваше за работата по дисертацията си, такива неща.

— Значи, обади се на момчето — каза Ралф на сина си.

— Бях зает — каза Джон. — А и Хофман няма телефон. Има стая някъде в центъра и човек трябва да го търси чрез хазяйката му. Не че някога съм го правил — той ме погледна. — Хофман е бил гимназиален учител в някакво градче надолу в щата. Беше спестил малко пари и дойде да прави аспирантура при Алън. Беше поне трийсетгодишен.

— Нима аспирантите изчезват по тоя начин?

— Отвреме-навреме се измъкват.

— Хора като Грант Хофман не се измъкват — възрази Алън.

— Не мога да си хабя времето в грижи за Грант Хофман. Сигурно има хора, които биха забелязали, ако го блъсне автобус или ако реши да си смени името и да замине за Лас Вегас.

Вратата се отвори. Наричайте-Ме-Просто-Джойс въведе в параклиса неколцина мъже в традиционни сиви и сини костюми. След миг след тях станаха различими и няколко жени, също в тъмни костюми, но по-млади от мъжете. Новопристигналите се приближиха към Джон, който ги заведе при родителите си.

Седнах на стол край пътеката. Ралф и един от по-възрастните брокери, мъж, чиято коса беше прошарена почти колкото неговата, се дръпнаха в едната страна на голямата зала и тихо заговориха.

Вратата отново се отвори. Завъртях се на мястото и видях да влизат Пол Фонтейн и Майкъл Хоуган. Фонтейн носеше овехтяла чанта, малко по-голяма от куфарче. Той и Хоуган се отправиха към различни части на залата. Мощният и непресторен естествен авторитет, който отличаваше Майкъл Хоуган, се излъчваше от него като аура и караше повечето от хората в залата, особено жените, да поглеждат към него. Предполагам, че и големите актьори имат тази способност автоматично да привличат вниманието към себе си. А Хоуган беше надарен да изглежда малко нещо като актьор, без въобще да изглежда театрален — неговата изцяло мъжка красота, излята в очертанията на надеждността, постоянството, честността и жилавата интелигентност, беше от вида, който другите мъже намират за окуражителен, а не застрашителен. Докато наблюдавах как Хоуган върви към вътрешността на залата, сподирян от одобрителните погледи на опечалените, погледи, които той като че ли не забелязваше, хрумна ми, че той е от оня тип хора, които по-старото поколение от звезди беше въплътило на екрана, и бях доволен, че тъкмо той се е заел със случая на Ейприл.