Питър Строб - Гърло

Изобел Арчър каза: „Благодаря“ и се спря, за да ми се усмихне. И това щеше да бъде всичко, но в тоя момент нещо подтикна Джон да изпадне в още по-дълбока ярост. Червената бръчка на бузата му пламна и той хукна по стълбите, нахвърляйки се върху най-близкостоящите журналисти от мъжки пол, които се оказаха Джефри Боу и фотографът му. Изобел направи знак на собствения си асистент, и без друго насочил вече камерата си към Джон, който блъскаше Боу, точно както ме беше блъскал на футболното игрище през есента на 1960 година.

Кльощавият репортер размаха ръце като вятърна мелница и се строполи с вой на изненада. В мига на стъписване, който последва, Джон се хвърли към фотографа на Боу, който отстъпваше назад и правеше серия от автоматични снимки, които на другия ден се появиха най-горе на втората секция на вестника. Джон го заряза и се втурна като вихрушка към фотографа от Чикаго, който се бе промъкнал до него. Джон грабна фотоапарата му с една ръка и врата му с другата, събори го, скъсвайки каишката на фотоапарата, извъртя се и изстреля фотоапарата като топка към улицата. Той се удари в една кола и отскочи на бетона. След това Джон се понесе към мъжа с камерата.

Джефри Боу се надигна на крака и Джон се извърна от оператора на камерата, който показваше известна готовност да се бие, и пак натисна Боу към земята.

Заела отново позиция в средата на „Илай Плейс“, Изобел Арчър вдигна микрофона към лицето си тип „американско гадже“ и каза към камерите нещо, което предизвика вълна от веселие сред насъбраните съседи. Джон отпусна ръце и се отдръпна от ритащия, пръскащ слюнки репортер. Боу скочи на крака и последва другите репортери и фотографи на улицата. Той отупа мръсните си джинси и огледа едно петно от трева на дясното си коляно, пропускайки да забележи аналогичното петно на десния си лакът.

— Утре пак ще сме тук — закани се той.

Джон вдигна юмруци и се хвърли в атака. Хванах го за ръката и го дръпнах към стълбите — ако не ми се беше оставил, нямаше да мога да го удържа. За тези една-две секунди, докато ми се съпротивляваше, разбрах, че въпреки всичките си тлъстини Джон Рансъм беше значително по-силен от мене. Стигнахме до стълбите и аз отворих вратата. Рансъм нахлу вътре и се извъртя да ме пресрещне.

— Какви бяха тия лайна, дето ги надрънка там?

— Не мисля, че Уолтър Драгонет е убил жена ти — казах. — И не мисля, че той е убил мъжа зад „Сейнт Олуин“.

— Ти луд ли си? — Рансъм се облещи срещу ми, сякаш току-що съм го предал. — Как можеш да говориш така? Всички знаят, че той е убил Ейприл.

— Мислих си за всичко това, докато ти беше горе, и си дадох сметка, че Драгонет не знаеше достатъчно за тези убийства, за да ги е извършил той. Дори не знае какво точно се е случило.

Той ме изгледа страшно за миг, после се извърна безпомощно, седна на канапето и загледа това, което предаваха местните телевизионни канали. Изобел Арчър се усмихна тържествуващо пред камерите и каза:

— И така, изненадващ обрат в историята на Драгонет, след като един приятел на семейство Рансъм изрази съмнение във версията на полицията — тя повдигна към камерата един бележник. — Ще покажем това на запис щом е възможно, но според моите бележки точните думи са: „Мисля, че не е той. И мисля, че с времето полицията ще отхвърли тази част от самопризнанията му.“

Тя прибра бележника и едно отчетливо „пук“ я запрати в мрак и мълчание.

— Нима не разбираш? Сега ще започнат да обвиняват мене.

— Джон — казах, — защо Драгонет ще прекъсва своята претоварена програма от клане и кълцане вкъщи, за да разиграе убийствата на Синята Роза? Не ти ли звучат като два съвършено различни типа престъпления? На два различни мозъка?

Той ме изгледа кисело.

— Затова ли излезе и хвърли кокала на тия зверове?

— Не точно за това — отидох до канапето и седнах до него. Рансъм ме изгледа подозрително и се отдалечи на няколко сантиметра. Той започна да подрежда книгите си за Виетнам на по-спретнати, пи-ниски купчини. — Искам да знам истината — казах.

Той изсумтя.

— Какви реални причини има да мислиш, че Драгонет не е виновен? На мен той ми се вижда съвсем подходящ.

— Кажи ми защо.

— Добре — Рансъм, който се бе прегърбил в канапето, седна изправено. — Първо. Той си призна. Второ. Той е достатъчно луд, за да го направи. Трето. Той е познавал Ейприл от посещенията си в службата й. Четвърто. Винаги са му харесвали убийствата на Синята Роза, също като на тебе. Пето. Възможно ли е в Милхейвън да има наистина двама достатъчно луди, за да го направят? Шесто. Пол Фонтейн и Майкъл Хоуган, които между другото са много добри ченгета и които са заловили много убийци, мислят, че той е виновен. Фонтейн може да е малко чудат понякога, но Хоуган е друго нещо — той е интелигентен, силна личност. Искам да кажа, че ми напомня за най-добрите от тези, които познавах като барета. Всичко у Хоуган е желязно, всичко.