Питър Строб - Гърло

— Салонът на пациентите обикновено е празен по това време — каза сестрата и ми се усмихна.

Преминах по извития коридор до входа на голяма стая, обзаведена със зелени канапета и кресла, някои от които бяха наредени около грозни полирани дървени масички. Две пълни жени в прилепнали тениски пушеха и играеха карти сред разхвърляни списания и хартиени кесии на една маса в далечния ъгъл. Бяха пуснали пердетата на най-близкия прозорец. Една възрастна жена в сив костюм седеше на около два метра и половина от тях, с гръб към един непокрит прозорец. Тя четеше роман от Барбара Пим така съсредоточено, сякаш животът й зависеше от това. Приближих се към прозорците в левия ъгъл на стаята. Старата жена вдигна очи от книгата и ме прониза с поглед, много по-свиреп от всичко, което офицерът Манджълоути би могъл да произведе.

Чух стъпки зад себе си, обърнах се и видях частната медицинска сестра на Ейприл Рансъм да внася издута черна дамска чанта. Старата жена прониза и нея с поглед. Илайза Морган тръсна чантата си на една от масите близо до вратата и ми направи знак да отида при нея. Тя започна да рови в чантата си, извади пакет цигари и ме погледна извинително.

— Това е единственото място в цялото крило на болницата, където пушенето е разрешено — каза тя почти шепнешком. Запали цигарата с кибрит, хвърли клечката в един почернял меден пепелник, издуха бяла струйка дим и седна. — Знам, че е гаден навик, но вече доста съм ги намалила. Пуша една по време на смяна и една на обяд, това е всичко. Е, почти всичко. Съвсем в началото на смяната сядам тук и изпушвам три-четири; иначе никога не бих издържала първия час — тя се наклони и отново сниши глас. — Ако госпожа Ролинс ви е изгледала мръснишки, когато сте влязъл, то е, защото се е опасявала, че ще започнете да й разваляте въздуха. Аз безкрайно я разстройвам — смята, че сестрите не трябва да пушат въобще. Пък може и да не трябва, наистина.

Усмихнах й се — беше приятна жена, няколко години по-възрастна от мене. Късата й черна коса беше чиста и лъскава като коприна и оживената й сърдечност ни най-малко не заплашваше да се превърне в натрапване.

— Предполагам, че сте тук от момента, в който госпожа Рансъм е постъпила в болницата — казах.

Тя кимна, издухвайки още една енергична струйка дим.

— Господин Рансъм ме нае веднага щом научи — тя постави чантата на коленете си. — При него ли ще стоите?

Кимнах.

— Накарайте го да говори — той е интересен човек, но не знае и половината от онова, което става с него. Ще бъде ужасно, ако започне да се разпада.

— Кажете ми — попитах. — Има ли шанс жена му? Мислите ли, че ще излезе от комата?

Тя се наклони през масата.

— Бъдете тук да му помагате, ако сте му приятел.

Тя се увери, че съм я чул, както трябва, после се изправи и смачка цигарата, тъй като беше казала всичко, което имаше намерение да казва.

— Предполагам, че и това е отговор — казах и двамата се изправихме.

— Кой е твърдял, че съществуват отговори?

Тя се доближи. Тъмните й очи изглеждаха огромни върху дребното й, компетентно лице. Постави ръка на гърдите ми.

— Не би трябвало да казвам тия неща, но ако госпожа Рансъм умре, трябва да прегледате шкафчето с лекарствата му и да скриете всички транквиланти, които се дават с рецепта. И не го оставяйте да пие много. Имал е добър и продължителен брак и ако го загуби, ще се промени така, че няма да се познае.

Тя ме потупа увещаващо, отпусна ръката си и се обърна отново, без да каже нищо повече. Последвах я в стаята на Ейприл Рансъм. Джон се беше облегнал отстрани на леглото и произнасяше думи така тихи, че не се чуваха. Ейприл изглеждаше като бяла черупка.

Минаваше пет и Том Пасмор навярно беше вече станал. Попитах Илайза къде да намеря обществен телефон и тя ме отпрати покрай стаята на сестрите и през един хол към друга площадка с асансьори. Срещу асансьорите имаше редица от шест телефона, всичките свободни. От двете страни започваха коридори, отделени с летящи врати. Зелени, червени и сини стрелки сочеха нагоре и надолу, указвайки посоката към различни отделения.

Том Пасмор отговори след пет или шест иззвънявания. Да, чудесно би било, ако можем да дойдем около седем и половина. Усещаше се, че е разочарован — в редките случаи, когато посрещаше гости, Том обичаше те да идват късно и да стоят до зори. Интересно му се видя, че ще дойдем пеша.

— Навсякъде ли ходи пеша Рансъм? Пеша ли би отишъл от, да кажем, „Ели Плейс“ до центъра?