Питър Строб - Гърло

— Не, не съм.

— Така че тогава аз прочетох книгата ти и реших да ти се обадя просто за да видя…

— Дали все още смятам, че Дамрош е човекът, когото ти наричаш Синята Роза.

Той кимна. Мъртвешката му усмивка избледняваше, но той все още имаше вид, като че ли устата му се е закачила на въдица.

— И ти каза, че не.

— И така — казах аз, поразен от това, което току-що бях научил, — излиза, че Синята Роза не само отново убива хора в Милхейвън, но и ги убива на същите места като преди четиридесет години.

— Така ми изглежда — каза Рансъм. — Въпросът е дали някой друг ще ни повярва?

— На бърза ръка ще повярват, ако има още едно убийство — казах.

— Третото е изключението, което споменах — докторът — каза Рансъм.

— Мислех, че говориш за жена си.

Той се намръщи:

— В книгата третото е докторът. Голямата къща в източния край.

— Няма да има трето убийство на източния край — казах.

— Но виж какво става — каза Рансъм. — Ще бъде на същия адрес. Където умира докторът.

— Докторът не умира. Това е едно от нещата, които промених в книгата. Който и да е тоя, дето се е опитал да убие доктор Ланг, той прерязва гърлото му и написва СИНЯ РОЗА на стената на спалнята, но избягва, без да забележи, че докторът е още жив. Ланг се съвзема навреме, спира кръвта и успява да стигне до болница.

— Какво имаш предвид като казваш „който и да е тоя“? Бил е Синята Роза.

Поклатих глава.

— Сигурен ли си?

— Доколкото човек може да е сигурен, когато няма доказателства — казах. — Всъщност мнението ми е, че същият човек, който прерязва гърлото на Бъз Ланг, е убил Дамрош и го е нагласил да изглежда като самоубийство.

Рансъм зяпна.

— Убил е Дамрош?

Усмихнах му се — Рансъм изглеждаше объркан.

— Преди две години, докато работих върху една книга за Том Пасмор и Леймънт фон Хайлиц, попаднах на допълнителна информация за случая Синята Роза — той понечи да каже нещо и аз вдигнах ръка. — Сигурно си чувал за фон Хайлиц, а навярно си бил в едно училище с Том.

— Бях една година след него в „Брукс-Лоуд“. Какво общо, по дяволите, би могъл да има той с убийствата на Синята Роза?

— Той няма нищо общо с тях, но той знае кой се е опитал да убие Бъз Ланг. И кой е убил Уилям Дамрош.

— Кой е той? — Рансъм изглеждаше разтреперан от вълнение. — Жив ли е още?

— Не, не е. А и мисля, че ще е по-добре Том да ти разкаже историята. Първо на първо, това си е негова история.

— Дали ще иска да ми я разкаже?

— Обадих му се, преди да излетя от Ню Йорк. Ще ти разкаже, каквото мисли, че се е случило с Бъз Ланг и инспектор Дамрош.

— Добре — кимна Рансъм. Той се замисли — Кога ще мога да говоря с него?

— Може би ще иска да ни види довечера, ако ти искаш.

— Ще мога ли да го наема?

Почти всеки жител на Милхейвън над трийсетгодишна възраст знаеше, че Том Пасмор е работил като частен детектив. Преди двайсет години дори вестниците в Бангкок разказваха как един независим следовател, един самобитен „любител-криминалист“, който живеел в затънтения Милхейвън, щата Илиной, блестящо преосмислил всички свидетелства и съдебни протоколи в случая с Уитни Уолш, президента на „Трансуълд иншуърънс“, който бил застрелян близо до деветата дупка на своя голф-клуб в Харисън, Ню Йорк. Един от домакините на игрището, който отдавна имал зъб на Уолш, бил съден, обявен за виновен и получил доживотен затвор. Работейки самостоятелно и без никога да напуска Милхейвън, Том Пасмор беше успял да идентифицира и посочи същественото свидетелство, необходимо, за да се арестува и осъди истинския виновник, един бивш служител. Невинният човек беше освободен и след като разказа историята си на няколко вестници и общонационални списания, разбра се, че Том Пасмор беше успял, като бе направил горе-долу едно и също нещо в може би една дузина случаи: беше използвал предоставената на публиката информация и протоколите от процесите, за да освободи от затвора невинно осъдените и да вкара вътре виновните. Случаят с Уолш беше просто най-яркият. В същите тези вестници и списания последва поредица от сензационни истории за „живия Шерлок Холмс“, в които се предложи интригуваща информация за това как магьосникът обикновено отказвал заплащане за разследванията си, как той притежавал богатство от някъде между десет и двадесет милиона долара, как живеел сам в къща, която рядко напускал, как носел дрехи, необичайни със своята старомодна официалност. Тези разкрития достигнаха кулминацията си, когато се разбра, че Том Пасмор бил извънбрачен син на Леймънт фон Хайлиц, човека, вдъхновил създаването на радиогероя Леймънт Кранстън — „Сянката“. Когато всичко това излезе на бял свят, Том престана да дава интервюта. Доколкото беше известно, той престана и да работи — оттегли се, опарен от нежеланата слава. Пресата така и не откри един друг случай, в който Том Пасмор от Милхейвън, Илиной, се намеси от разстояние, за да освободи един невинен човек и да вкара в затвора виновния за едно убийство. Но въз основа на собствените си контакти с него, аз бях почти сигурен, че той продължава да работи анонимно и че беше създал илюзията за оттегляне, за да покрие с пълен мрак тайната, която пресата не беше открила — това, че от дълги години той беше любовник на една жена, която се бе омъжила в едно от най-богатите семейства в Милхейвън.