Питър Строб - Гърло

— Все още ми се ще старецът да беше издържал до времето, когато градът се преобрази — каза Рансъм. — Професорската заплата не е кой знае каква. Особено в колежа „Аркхам“.

— Ейприл е компенсирала това, навярно.

Той поклати глава.

— Парите на Ейприл са си нейни, не са мои. Не исках да живея с чувството, че мога просто да гребна от парите, които тя сама е направила.

Рансъм се усмихна на някакъв спомен и слънчевата светлина смекчи страданието, изписано по лицето му.

— Аз имам един древен Понтиак, купен на старо, който използвам, когато ми трябва кола. Колата на Ейприл е Мерцедес 500 SL. Тя много работеше — прекарваше по цели нощи в офиса си понякога. Нейни си бяха парите.

— Много ли са?

Той ме погледна мрачно.

— Ако умре, ще бъда богат вдовец. Но парите нямаха нищо общо с личността й.

— Това би могло да изглежда като мотив на хората, които не разбират брака ти.

— Например на чудесната Милхейвънска полиция, така ли мислиш? — той се изсмя с късо, грозно излайване. — Още една причина да научим името на Синята Роза. Май наистина ни е нужно.

Завихме покрай салона на пациентите на третия етаж и един нисък, агресивен на вид, двайсетинагодишен полицай се показа от една от вратите. От етикета му видях, че се казва Манджълоути. Той погледна часовника си, после отправи към Рансъм строг, както навярно си мислеше, поглед. По същия начин погледна и мене.

— Каза ли тя нещо, господин офицер? — попита Рансъм.

— Кой е тоя? — дребният полицай застана пред мене, сякаш искаше да ми попречи да вляза. Върхът на шапката му стигаше до брадичката ми.

— Просто приятел — казах.

Рансъм беше вече влязъл в стаята и полицаят се обърна да го последва. После наклони глава и пак ме изгледа свирепо. И двамата чухме една жена, която беше вътре в болничната стая, да казва, че госпожа Рансъм още не е проговорила.

Полицаят се отдръпна, завъртя се и влезе в стаята, за да е сигурен, че няма да изпусне нещо. Последвах го в бялото слънчево помещение. Букети цветя във вази покриваха всички плоскости — вази, пълни с лилии, рози и божури, отрупваха перваза на прозореца. Миризмата на лилии изпълваше стаята. Джон Рансъм и една деловита на вид жена в бяла престилка стояха от другата страна на леглото. Завесите около леглото бяха дръпнати и завързани на стената от двете страни на главата на пациентката. Ейприл Рансъм лежеше сред сложна плетеница от жици, тръбички и шнурове, която се простираше между леглото и масата с машини и монитори. Върху един лост имаше прозрачна торбичка, от която във вените й се стичаха капки глюкоза. В носа й бяха пъхнати тънки бели тръбички, към врата и слепоочията й със звезди от бели лепенки бяха прикрепени електроди. Чаршафът върху тялото й покриваше катетър и други съдове. Главата й лежеше, прилепнала към леглото, и очите й бяха затворени. Лявата страна на лицето й беше цялата една огромна тъмна синина, друга синина покриваше дясната страна на челюстта й. Косата над челото й беше обръсната, така че то изглеждаше още по-голямо и по-бяло. По него преминаваха тънки бръчици и други две почти невидими бръчици ограждаха широката й уста. Устните й бяха останали без цвят. Изглеждаше сякаш няколко пласта кожа бяха обелени от ония части на лицето й, които не бяха насинени. Приликата й с жената от снимката във вестника беше едва забележима.

— Днес сте с компания — каза сестрата.

Джон Рансъм ни представи, Илайза Морган, Тим Андърхил, и ние си кимнахме през леглото. Полицаят отиде в задната част на стаята под редицата от прозорци.

— Тим ще остане при мене за известно време, Илайза — каза Джон.

— Ще е добре да си имате малко компания — каза сестрата. Тя ме погледна през леглото, помагайки ми да привикна с вида на Ейприл Рансъм.

Рансъм каза:

— Помниш ли, че съм ти говорил за Тим Андълхил, нали, Ейприл? Той е дошъл да те види. По-добре ли се чувстваш днес? — той дръпна част от чаршафа и хвана ръката й. Видях превръзки и бинтове да се белеят над лакътя й. — Скоро ще си достатъчно силна да се върнеш у дома.

Той вдигна поглед към мене.

— Тя изглежда много по-зле от миналата сряда, когато най-сетне ми позволиха да я видя. Помислих си, че ще умра още същия ден, но тя се справи, нали, Илайза?

— И още как — каза сестрата. — От тогава не е престанала да се бори.

Рансъм се наведе над завивките и започна да говори на жена си с равен, успокоителен глас. Отдалечих се от леглото. Полицаят, който седеше под редицата от сияйни прозорци, се изправи на стола си и ме погледна агресивно. Лявата му ръка се протегна към бележника, който изпълваше джоба на ризата му.