Питър Строб - Гърло

Внезапно си спомних кошмара, който бях сънувал сутринта в деня, когато Джон Рансъм се беше обадил — дебелите ръце на голямата бяла чиния. Отрязването на човешко месо, предъвкването, погнусеното му изплюване. Горещината ме замайваше и споменът за съня ми донесе песъчливия вкус на депресията. Спрях и се загледах в кинопрограмата.

— Добре ли си? — попита Рансъм и се спря за малко пред мене.

Заглавието на един от филмите като че ли плуваше на няколко сантиметра пред другите — ефектът на зрението или светлината.

— Чувал ли си някога за филм, който се казва „От опасни дълбини“? — попитах. — Нищо не знам за тоя филм.

Рансъм се върна и застана до мене. Той погледна към претъпканата програма.

— Шаблонно заглавие, а?

Рансъм се гмурна през авеню „Бърлин“ и тръгна на изток по участък, застроен с триетажни дървени и тухлени къщи, разделени от ниски живи плетове. Някои от миниатюрните предни дворчета бяха задръстени от колелета и детски играчки и тревата бе насечена от кафяви ивици като белези от изгаряне. От един прозорец по горните етажи се носеше звукът на рокендрол, тенекиен и безжизнен.

— Спомням си Том Пасмор — каза Рансъм. — Това момче беше абсолютен самотник. Нямаше никакви приятели. Парите бяха от дядо му, нали? Баща му не беше никакъв — той май избяга от тях, когато Том беше в последните класове.

Това бяха детайлите, които всеки в „Брукс-Лоуд“ би знаел.

— А майка му беше алкохоличка — каза Рансъм. — Много хубава обаче. Жива ли е още?

— Умря преди десетина години.

— И сега той се е оттеглил? Не прави съвсем нищо?

— Предполагам, че да се грижиш за толкова пари изисква пълен работен ден.

— Ейприл би могла да го прави заради него.

Пресякохме „Уотърлоу“ и вървяхме до следващата пресечка в мълчание, докато Рансъм мислеше за жена си.

След като пресякохме „Балъклейва“, къщите започнаха да стават малко по-големи и по-раздалечени сред по-обширните парцели. Между авеню „Бърлин“ и „Истърн Шор“ цената на имотите расте с всяка пресечка — вървейки на изток, ние вървяхме към квартала на детските години на Джон Рансъм.

Той остана безмълвен, докато отминахме „Омдърман“, „Виктория“, „Собзбъри“. Стигнахме до дългата улица, която се казваше „Севънс“ и където къщите, разпрострени нашироко върху огромни поляни, утвърждаваха, че не са по-лоши от къщите след следващата пресечка на „Истърн Шор“. Той спря и отново избърса челото си.

— Като дете кръстосвах всичко наоколо. Сега ми изглежда толкова чуждо. Сякаш никога не съм живял тук.

— Тук не живеят ли в общи линии същите хора?

— Ами не — хората от поколението на родителите ми измряха или се преместиха на западния бряг на Флорида, а моите връстници се преместиха в Ривъруд. Дори „Брукс-Лоуд“ се премести, не знаеш ли това? Преди четири години продадоха зданията и си построиха нови в Ривъруд.

Той се огледа и за миг като че ли обмисляше възможността да купи някоя от големите показни къщи.

— Повечето от хората като Ейприл, хората с нови пари, си купиха къщи в Ривъруд. Тя обаче не искаше и да чуе. Харесваше й да е в града — обичаше да ходи пеша. Харесваше малката ни къщичка и я харесваше точно на това място, където си е.

Забелязах, че говори в минало време и ми дожаля за всичко онова, което трябваше да преживее.

— Понякога — каза той, — съвсем губя кураж.

Той мина по останалата част на пресечката и зави надясно по „Истърн Шор“. От двете страни на широката улица се редяха големи къщи във всевъзможни стилове. Огромни тухлени постройки с малки и големи кули, полуоблицовани с дърво сгради в Тюдоров стил, мавритански фантазии, гигантски каменни палати с прозорци от цветно стъкло — пари, които се изразяваха без стеснение и без оковите на добрия вкус. Състезавайки се едни с други, хората, които бяха построили тези грамадни съоръжения, бяха купували величието на метър.

Най-сетне показах къщата на Том Пасмор. Беше от западната страна на улицата, не откъм езерото, и по сивия камък на фасадата й растяха зелени лози. Както беше винаги по времето на Леймънт фон Хайлиц, завесите бяха спуснати срещу светлината.

Минахме по пътеката към предната врата и позвънихме. Видя ни се, че чакаме доста дълго. Джон Рансъм ме погледна, както би погледнал студент, закъснял да предаде есето си. Позвъних отново. Минаха може би двайсет секунди.

— Сигурен ли си, че лордът е станал?

— Чакай — казах. От вътрешността на къщата се чу приближаването на стъпки.