Питър Строб - Гърло

— От летището ме докара с кола — казах.

— Своята или на жена си?

— Своята. Жена му май има Мерцедес.

— Пред къщата им ли е паркиран?

— Не съм забелязал. Защо?

Той се изсмя.

— Има две коли и те кара да трамбоваш по целия източен край.

— И аз ходя пеша навсякъде. Нямам нищо против.

— Хубаво, ще ви приготвя студени компреси и лимонада с лед, когато се понесете за вкъщи призори. Междувременно, опитай се да разбереш какво е станало с колата на жена му.

Обещах да опитам. Затворих телефона и, след като се обърнах, се оказах лице в лице с огромен широкоплещест мъж с посивяла опашка и брада, малка златна обица на едното ухо и двуреден костюм на Армани. Той ми се усмихна подигравателно на път за телефона. Аз му отвърнах по същия начин. Чувствах се като Филип Марлоу.

В седем часа излязохме от болницата и тръгнахме покрай живия плет на алеята към авеню „Бърлин“. Джон се движеше бързо, но отнесено, като че ли беше съвсем сам сред безлюден пейзаж. Въздухът можеше да се изстиска като сюнгер и температурата слезе докъм трийсет градуса. Имаше поне още един час, докато слънцето залезе. Рансъм се поколеба, когато стигна до тротоара. За миг си помислих, че ще прецапа към претъпканото авеню — мисля, че не виждаше нищо друго освен стаята, която току-що бе напуснал. Вместо да слезе от тротоара, той отпусна главата си така, че брадичката му се опря о тлъстината под нея. Избърса лицето си с ръце.

— Добре — каза повече на себе си, отколкото на мене. Погледна ме. — Е, сега я видя. Какво мислиш?

— Сигурно й помагаш по някакъв начин, като идваш всеки ден.

— Надявам се — Рансъм напъха ръце в джобовете си. За миг заприлича на оплешивяващ, напълнял вариант на някогашния ученик от „Брукс-Лоуд“. — Мисля, че е отслабнала през последните дни. И голямата синина като че ли е спряла да избледнява. Не мислиш ли, че е лош знак, когато една синина не избледнява?

Попитах го какво е казал лекарят й.

— Както обикновено, нищо.

— Е, Илайза Морган ще направи всичко възможно за Ейприл — казах. — Поне знаеш, че се грижат добре за нея.

Той ми хвърли гневен поглед.

— Тя се измъква, за да пуши в салона, не видя ли? Мисля, че сестрите не трябва да пушат и Ейприл не трябва да бъде оставяна сама.

— Полицаят не е ли винаги там?

Рансъм сви рамене и тръгна по пътя, по който бяхме дошли.

— Той прекарва времето си, зяпайки през прозореца.

Ръцете му бяха напъхани в джобовете на панталона и той се прегърбваше леко, докато ходеше. Погледна ме и поклати глава.

— Не е лесно да гледаш Ейприл в това състояние.

Той въздъхна — въздъхна с цялото си тяло.

— Тим, тя умира пред очите ми.

Спряхме се. Рансъм покри лицето си с ръце. Неколцина минувачи се вторачиха в необикновената гледка на възрастен мъж в красив сив костюм, който плаче на публично място. Когато свали ръцете си, зачервеното му лице лъщеше от влагата.

— Ето, че ти създавам неудобство — той извади носна кърпа от джоба си и избърса лицето си.

— Все още ли искаш да се срещнеш с Том Пасмор? Не е ли по-добре да се прибереш?

— Сериозно ли говориш?

Той се изправи и тръгна отново по тротоара покрай магазина за картички, бакалията и цветарницата с раиран навес и изложени отвън съдове с цветя.

— Какво е станало с мерцедеса на Ейприл? Май не го видях, когато излязохме от къщата.

Рансъм се намръщи.

— Как ще го видиш? Няма го. Предполагам, че ще се намери рано или късно — нямах време да мисля за него.

— Къде мислиш, че може да е?

— Честно казано, не ме интересува колата. Застрахована е. И е само кола.

Отминахме още няколко пресечки в жегата безмълвно. Отвреме-навреме Рансъм изваждаше кърпата от джоба си и попиваше челото си. Наближавахме Университета на Илиной и вместо бакалиите и цветарниците започнаха да се появяват книжарници и малки ресторантчета. „Роял“, единственото сезонно кино в Милхейвън, предлагаше сезон с трилъри от четиридесетте и петдесетте години — програмата показваше усложнена схема, започваща с „Двойна подсигуреност“ и „Целувай ме до смърт“ и завършваше някъде през август с „Пикап на южната улица“ и „Непознати във влака“. Помежду течаха „От опасни дълбини“, „Големият сандвич“, „Асфалтова джунгла“, „Чикагският предел“, „Автостопаджията“, „Лора“, „От миналото“, „С печална слава“. Това бяха филмите на моята младост и аз си спомнях удоволствието да потънеш в горещ летен ден в прохладата на „Белдейм Ориентал“, да си купиш пуканки и да гледаш съдбоносните събития от някой черен филм в почти празната зала.