Питър Строб - Гърло

След като ми отправи още един критичен поглед, Джон издърпа мократа кърпа от джоба си и избърса врата и челото си. Ключалката прещракна. Той оправи рамене и изобрази на лицето си доста добра имитация на усмивка. Вътрешната врата се отвори и Том Пасмор се показа от другата страна на замрежената външна врата, примижал и усмихнат. Беше облечен в бледосин костюм с двуредно сако, все още недозакопчано над снежнобяла риза и тъмносиня копринена вратовръзка. Следи от гребен разделяха мократа му коса. Изглеждаше уморен и малко нещо неадекватен.

Рансъм каза:

— ХАЙДЕ БЕ, ПРИЯТЕЛ — гласът му беше прекалено гръмък. — Почнахме да се тревожим.

— Тим и Джон, какво удоволствие — каза Том. Той се пипкаше с копчетата на сакото си, докато очите му шареха по нас. — Истинско събитие! — той отвори вратата с мрежата навън, така че Джон Расъм трябваше да направи крачка назад, за да я заобиколи. Докато я заобикаляше по стъпалото пред нея, Рансъм подаде дясната си ръка. Том я пое и каза:

— Представете си само!

— Много време мина — каза Джон Рансъм. — Прекалено много.

— Влизайте — каза Том и се отдръпна назад в сравнително тъмната къща. Докато влизах, усетих леката миризма на сапун и шампоан, която се излъчваше от него. Тук-там по масите и по стените бяха запалени ниски лампи. В огромната стая цареше обичайното безредие. Отдръпнах се от вратата, за да позволя на Джон Рансъм да влезе.

— Много мило беше от твоя страна да… — Рансъм спря насред изречението, когато най-сетне видя какво представлява долният етаж на къщата на Том Пасмор. Той остана зяпнал за миг, после се съвзе, — да се съгласиш да се срещнеш с мене. За мен това значи много, още повече след като това, което ще ми кажеш е, така ми каза Тим, ъ-ъ, малко нещо лично…

Той все още оглеждаше вътрешността, която навярно не съответстваше никак на очакванията му. Леймънт фон Хайлиц, предишният собственик на къщата на Том, беше превърнал по-голямата част от долния етаж в една единствена огромна стая, пълна с шкафове, етажерки с книги и вестници, масички, отрупани с детайлите от убийството, което го занимаваше в момента, и канапета и кресла, които изглеждаха поставени без никакъв ред. Том Пасмор почти не беше променил стаята. Завесите продължаваха да бъдат винаги спуснати; старомодните стоящи лампи и настолните лампи със зелени абажури продължаваха да горят на разни места из стаята, хвърляйки топла светлина върху хилядите книги, подредени в тъмни дървени шкафове покрай стените и върху масата в задната част на стаята. Край стените стояха високи стереоколони, съединени със сложната аудиотехника по рафтовете. Около половин дузина полици за книги бяха запълнени от подпиращи се един на друг компактни дискове, още стотици дискове бяха натрупани в наклонени купчини по пода.

Том каза:

— Знам, че първоначално това място ужасно обърква, но аз ви обещавам, че в другия край на стаята ще има удобно място за сядане — той посочи бъркотията наоколо. — Да тръгваме ли?

Джон Рансъм продължаваше да оглежда изобилието от шкафове за картотеки и мебели за офис. Том тръгна през лабиринта.

— Знам, че не съм те виждал от ученическите години — каза Джон Рансъм, — но съм чел за тебе по вестниците и работата, която свърши по случая с убийството на Уитни Уолш, беше наистина изумителна. Изумителна. И всичко успя да направиш от това място тук, а?

— Точно в тая къща — каза Том. Той ни направи знак да седнем на две канапета, поставени под прав ъгъл до една стъклена масичка с натрупани по нея книги. Кофа с лед, три чаши, кана вода и различни бутилки бяха поставени по средата на масичката. — Всичко необходимо го имаше във вестниците. Всеки можеше да го види и рано или късно, ако не аз, друг щеше да го направи.

— Да, но не си ли ти, дето си го правил много пъти? — Джон Рансъм седна с лице към една стена с ламперия, на която бяха окачени пет-шест картини, а аз седнах на канапето от лявата страна на масата. Рансъм гледаше в бутилките. Том седна на креслото срещу мене.

— Отвреме-навреме успявам да посоча нещо, което другите хора са пропуснали. — Том изглеждаше много притеснен. — Джон, съжалявам за това, което се случи с жена ти. Ужасна работа. Има ли някакъв напредък в полицията?

— Бих искал да мога да отговоря утвърдително.

— Как е жена ти? Някакви признаци на подобрение?

— Не — каза Рансъм, вторачен в кофата с лед и бутилките.

— Толкова съжалявам — Том замълча. — Едно питие сигурно ще ти дойде добре. Мога ли да ти предложа нещо?