Питър Строб - Гърло

Разсмях се, защото изведнъж разбрах какво точно се е случило.

— Джон най-после забеляза картините ти — казах.

Том повдигна вежди и направи ироничен жест към вратата.

Когато излязохме от кухнята, видяхме Джон Рансъм да стои на другия край на масата, загледан в картината, която висеше там. Беше приведен, за да разтърка коляното си, и устата му беше зяпнала.

Обърна се и ни изгледа.

— Удари ли се? — попита Том.

— Имаш Морис Дени — каза Джон Рансъм, изправяйки се. — Имаш Пол Рансън, за Бога!

— Интересуват ли те техните работи?

— Но, Боже, това там е прекрасен Бонар — каза Джон. Той поклати глава. — Просто съм съкрушен. Да, е, аз и жена ми имаме доста работи от групата „Набис“, но нямаме… Но нямаме нищо толкова добро, канеше се да каже той.

— Аз особено много харесвам тази — каза Том. — Вие колекционирате групата „Набис“?

— Такава рядкост е да ги види човек в друга къща… — за миг Рансъм остана зяпнал към картините. Платното на Бонар беше изпълнено с маслени бои и представляваше гола жена, която сушеше косата си в сноп слънчева светлина.

— Аз не ходя много по други къщи — каза Том. — Той отиде до креслото си, седна, огледа за миг бутилките и кофата с лед и после си наля водка от друг вид, по-евтин от този, който беше предложил на Джон Рансъм. Ръката му не трепваше. Отпи малка, делова глътка. После се усмихна. Аз седях точно срещу него. По бузите му се появи руменина като руж.

— Чудя се дали не си си мислил някой път да продадеш нещо — каза Джон и се обърна с надежда към него.

— Не, никога не съм си мислил — каза Том.

— Много ли ще е нахално да те попитам къде си намерил някои от тези платна?

— Намерих ги точно там, където ги намираш и ти — на задната стена на тази стая.

— Как така?

— Наследих ги, когато Леймънт фон Хайлиц ми остави тази къща в завещанието си. Предполагам, че ги е купил в Париж, някъде през двайсетте години — той даде още миг отсрочка на Джон Рансъм, който имаше вид като че ли смяташе да извади лупа и да разучи движенията на четката в едно платно на Морис Дени, после каза: — Доколкото разбрах, искал си да поговорим за убийствата на Синята Роза.

Главата на Рансъм рязко се завъртя.

— Прочетох това, което „Леджър“ казва за нападението над жена ти. Сигурно искаш да научиш, каквото можеш, за предишните случаи.

— Абсолютно — каза Рансъм, остави най-сетне картината и се приближи малко нещо несигурно към мястото си.

— Тъй като вече споменах името на Леймънт фон Хайлиц, може би ще е добре да продължим с него.

Рансъм се отпусна на канапето. Той се прокашля и тъй като Том не казваше нищо, отпи малко водка, преди да заговори.

— Господин фон Хайлиц занимавал ли се е с убийствата на Синята Роза?

— Въпрос на време беше — каза Том. Той погледна към чашата, която беше поставил на масата, но не посегна. — Зает беше с разни случаи из цялата страна. След което всичко като че ли получи ясна развръзка. Но мисля, че все пак случаят го тормозеше. Някои неща не си пасваха и по времето, когато се опознахме, тъй като започваше да мисли за това отново. И тогава аз срещнах на Ийгъл Лейк някой, който беше свързан със случая.

Той се наведе, вдигна чашата си и отпи още една премерена глътка. Никога не бях имал възможността да се запозная с Леймънт фон Хайлиц, но като гледах Том Пасмор, имах тревожното чувство, че виждам стария детектив пред себе си. Джон Рансъм може би имаше същото усещане, ако се съди по внезапната напрегнатост на позата му.

— Кого срещна на Ийгъл Лейк? — попита Джон. Това беше един частен курорт в северен Уисконсин, където част от отбраното общество на Милхейвън ходеше всяко лято.

— За да мога да ти кажа това — каза Том, — ще трябва да ти обясня някои семейни тайни. Ще те помоля да не повтаряш никъде това, което ще ти кажа.

Джон обеща.

— Чуй моя разказ тогава — каза Том.

— Сигурно си спомняш, че си виждал майка ми отвреме-навреме във връзка с училището.

— Помня майка ти — каза Рансъм. — Беше красива жена.

— И неуравновесена. Сигурен съм, че помниш и това. Майка ми прекарваше по цели дни в спалнята си. Понякога плачеше с часове или дори и да не знаеше защо, просто си седеше там и плачеше. Яд ме беше, че не е като другите майки… Вместо да ме е яд, трябвало е да мисля, какво би могло да я направи толкова безпомощна.

Том изчака за миг да възприемем казаното, после пак се пресегна към чашата. Бледите му устни образуваха отвор, който пое една малко по-голяма глътка. Противно му беше, че трябва да разказва тази история, виждах. Казваше я, защото би му било още по-противно аз да я разказвам, а смяташе, че Джон Рансъм трябва да я знае. Той остави чашата на масата и каза: