Питър Строб - Гърло

— Е, винаги съм си мислил, че в тоя случай мястото има значение.

— Мястото има значение, така е — каза Рансъм. Той остави празната си чаша. По скулите му беше избила червена ивица. — Кварталът. Той убива там, където живее.

— Никой не знае кой е убитият на авеню „Ливърмор“, нали?

— Някакъв скитник, който се е надявал да изпроси малко стотинки.

Том кимна по-скоро в знак на разбиране, отколкото на съгласие.

— Това също е възможно.

— Ами да — каза Рансъм.

Том кимна разсеяно.

— Мисълта ми е, кой ходи без документи за идентичност в днешно време? Всеки носи кредитни карти, карти за автоматични банкови каси, шофьорски книжки…

— Така е, така е — каза Том. Той все още се взираше в някаква неопределена точка в средата на стаята.

Рансъм се премести по-напред. Разклати празната си чаша. Погледна към картината, която Леймънт фон Хайлиц беше купил в Париж преди шестдесет години.

— Ти не си се оттеглил наистина, нали, Том? Нали вършиш по малко работа тук-там, без да казваш на никого?

Том се усмихна — бавно, почти сияйно.

— Така е — каза Рансъм, макар че според мене не това означаваше странната, обърната навътре, усмивка.

— Не знам дали това може да се нарече работа — каза Том. — Нещичко привлича вниманието ми отвреме-навреме. Чувам лека музика.

— Не я ли чуваш сега?

Том се вторачи в него.

— Какво искаш да знаеш?

— Познаваме се отдавна. След като жена ми е пребита и пронизана от извършителя на най-забележителните неразкрити убийства в Милхейвън, мисля, че не може да не си заинтригуван.

— Бях достатъчно заинтригуван да те поканя тук.

— Каня те да работиш за мене.

— Не взимам клиенти — каза Том. — Съжалявам.

— Имам нужда от помощта ти — Джон Рансъм се наклони към Том с протегнати ръце, разперени на горе-долу една футболна топка разстояние една от друга. — Имаш невероятна дарба и аз искам тая дарба да работи за мене.

Том като че ли не слушаше.

— Отгоре на всичко, давам ти възможност да научиш името на Синята Роза.

Том се отпусна в креслото си, така че коленете му изскочиха и брадичката му се подпря на гърдите. Той повдигна сключените си ръце до долната си устна и впери внимателен поглед в Рансъм. Имаше вид, като че ли се чувства по-удобно и присъства по-пълноценно, отколкото в който и да е друг момент от вечерта.

— Мислил ли си да ми предложиш някакво заплащане срещу тази помощ?

— Разбира се — каза Джон Рансъм. — Ако това е проблемът.

— Какво заплащане?

Рансъм изглеждаше объркан. Погледна към мене, сякаш молеше за помощ и вдигна ръце.

— Трудно ми е да отговоря. Десет хиляди долара?

— Десет хиляди. За да открия човека, който е нападнал жена ти. За да вкарам зад решетките човека, когото наричаш Синята Роза.

— Може и двайсет хиляди — каза Джон. — Може даже и трийсет.

— Аха — Том се изправи на мястото си, подпря ръце на облегалките на креслото и стана. — Надявам се, че това, което ти казах, ще ти бъде от полза. Хубаво беше, че се видяхме отново, Джон.

Аз също се изправих. Джон Рансъм остана седнал на канапето, като поглеждаше ту към мене, ту към Том.

— Това ли е всичко? Том, обсъждахме едно предложение. Моля те, обещай ми, че ще помислиш върху него.

— Опасявам се, че не съм за наемане — каза Том. — Дори за бляскавата сума от трийсет хиляди долара.

Рансъм изглеждаше съвсем слисан. Той неохотно се оттласна от канапето.

— Ако трийсет хиляди не са достатъчни, кажи ми колко искаш. Искам да си в моя отбор.

— Ще направя, каквото мога — каза Том и тръгна към лабиринта от картотеки и към вратата.

Рансъм не отстъпи.

— Какво значи това?

— Ще проверявам отвреме-навреме.

Рансъм сви рамене и напъха ръце в джобовете си. Двамата тръгнахме от двете страни на стъклената масичка към Том. За първи път погледнах към купчината книги до бутилките и кофата с лед и с изненада видях, че, както и книгите на масичката на Рансъм, почти всички бяха за Виетнам. Но не бяха романи — повечето от тях изглежда бяха военно-исторически и бяха написани от офицери в оставка. „Пехотата на Съединените Щати във Виетнам“. „Действията на малките бойни единици във Виетнам, 1965–66“. „Историята на Зелените барети“.

— Исках да разбереш положението ми — каза Рансъм. — Трябваше поне да опитам.

— Много бях поласкан — отговори Том. И двамата се промъкваха към вратата.

Настигнах ги, тъкмо когато Рансъм се обърна и погледна през рамо картините на дългата стена в дъното.

— И ако някога ти хрумне да продаваш нещо от колекцията си, надявам се, че ще се обадиш най-напред на мене.