Питър Строб - Гърло

Забързах.

Рансъм зави по тясната пътека между високите живи плетове, която отвеждаше до входа за посетители на „Шейди Маунт“. Вратата на синята кола се отвори и шофьорът излезе. Той блъсна вратата след себе си и тръгна нехайно да пресича. Беше висок горе-долу колкото мене и леко се накланяше назад при ходене. Запетайката от посивялата му коса изскачаше от главата му и падаше върху гърба му. Той поклащаше широките си рамене и широкото сако на костюма му леко се издуваше. Забелязах, че бедрата му бяха учудващо дебели, а коремът му — мек и отпуснат. С широките си бедра той се носеше сякаш плува през лепкава влага.

Извадих бележника от джоба си и записах номера на колата му. Синята кола беше Лексъс. Той стъпи на тротоара и сви по пътеката. Беше изостанал толкова, колкото беше нужно, за да влезе Рансъм в асансьора. Тръгнах по улицата с възможно най-голяма бързина и когато свих по пътеката, той тъкмо затваряше вратата за посетители след себе си. Затичах се и успях да вляза, докато той още се носеше към асансьора. Пресякох почти празното фоайе и докоснах рамото му.

Той се обърна през рамо да види кой го е докоснал. Лицето му се изкриви раздразнително и той се обърна към мене.

— Какво има? — попита. Гласът му беше неподправено милхейвънси, плосък, грубоват и леко носов.

— Защо следите Джон Рансъм? — попитах.

Той ми се изсмя — като само половината му лице се раздвижи.

— Вие май не сте наред.

Започна да се обръща, но аз го хванах за ръката.

— Кой ви е наредил да следите Рансъм?

— А кой, по дяволите, сте вие?

Казах му името си.

Той се огледа. Две от чиновничките зад гишето седяха неестествено неподвижни зад компютрите си и се преструваха, че не подслушват. Мъжът се намръщи и ме отведе настрани от асансьорите към другата страна на фоайето, където имаше редица празни столове. После зае боксьорска поза пред мене и ме изгледа от глава до пети. Опитваше се да реши какво да ме прави.

— Ако наистина искате да помогнете на тоя Рансъм, най-добре си вървете, откъдето сте дошли — каза накрая той.

— Това заплаха ли е?

— Май наистина не разбирате — каза той. — Вие не ме интересувате въобще.

Той се завъртя и тръгна бързо към изхода.

— Може би една от тези нервни чиновнички трябва да повика полицията.

Той рязко се извърна към мене. Лицето му бе покрито с нездравословна червенина.

— Искаш полиция? Слушай, лайно такова, аз съм полицията.

Той бръкна в задния си джоб и извади тлъст черен портфейл. Отвори го и ми показа една от ония малки златни значки, които се дават на офицерските жени и на сътрудниците в полицейските дела.

— Много съм впечатлен — казах.

Той с всичка сила заби десния си показалец в гърдите ми и доближи до мене едрото си лице.

— Не знаеш в какво се бъркаш, тъпо копеле.

После мина покрай мене и излезе. Тръгнах след него и го видях да натъпква портфейла си обратно в джоба, докато крачеше между живите плетове. Пресече улицата, без да си прави труда да се оглежда за коли. Отвори вратата на синия лексъс, наведе се и се намъкна вътре. Блъсна вратата, запали и ме погледна през прозореца, за да види как го наблюдавам. Лицето му изпълваше целия прозорец. Моторът изръмжа и колата изскочи рязко на авеню „Бърлин“.

Слязох от тротоара и проследих отдалечаването на смаляващите се задни светлини. Стоповете засветиха, когато той спря на светофар две преки по-надолу. Отмина още една пряка на север по авеню „Бърлин“, после зави наляво, без да си прави труда да дава мигач. По улицата нямаше никакви други коли и нощта изглеждаше огромна и черна.

Върнах се обратно между плетовете към болницата.

Преди да стигна до асансьора, в паркинга за линейките пред спешното отделение спря полицейска кола. Тя хвърли в коридора заслепяващи червени и сини отблясъци, присветващи като морзовата азбука. Някои от чиновничките се наведоха през гишето. Нисък оплешивяващ мъж с възголям нос излезе от колата. Следователят профуча през автоматичната стъклена врата. Към него притича медицинска сестра, усмихната и със сключени под брадичката й ръце. Следователят каза нещо, което не можах да чуя, грабна я и направи няколко крачки с нея, преди да й прошепне нещо на ухото и да я остави отново на земята в началото на коридора. Превита на две, сестрата зяпна и махна зад гърба му, преди да се изправи и да оглади престилката си.

Следователят ме фиксира с поглед, докато се приближаваше към мене.

Спрях и зачаках. Щом навлезе във фоайето, той каза: