Питър Строб - Гърло

— Хайде де, качвайте се, не стойте така.

И посочи към копчетата на асансьора. Чиновничките, които се бяха навели през гишето, за да видят какво става, се усмихнаха на него, а после една на друга.

— Канехте се да извикате асансьора, нали така?

Кимнах, отидох към затворените врати и натиснах копчето за нагоре.

Следователят кимна към чиновничките. Пълното му лице изглеждаше неподвижно, но очите му блестяха.

— Вие не сте ни викали, нали?

— Не — казах.

— Значи, всичко е наред.

Усмихнах се и театралният блясък в очите му угасна. Беше истински комедиант с увисналото си лице и неизгладен костюм.

— Полицията не би трябвало да стъпва в болниците.

Имаше от оня вид лица, които мога да изразяват най-тънки чувства, привидно без въобще да помръдват.

— Бихте ли влезли в това нещо, моля? — вратата на асансьора се беше отворила пред нас.

Влязох и той ме последва. Натиснах копчето за третия етаж. Асансьорът се изкачи и спря. Той излезе и се запъти към стаята на Ейприл Рансъм. Последвах го. Отминахме сестринското отделение и завихме по кръглия коридор. Млад униформен офицер излезе от стаята на Ейприл.

— Е? — каза следователят.

— Има надежда — каза униформеният полицай. На етикета му пишеше „Томпсън“. — Кой е този, сър?

Следователят се обърна към мене.

— Кой е този? Не знам кой е този. Кой сте вие?

— Приятел съм на Джон Рансъм.

— Новините бързо се разчуват — каза следователят. Той влезе пръв в стаята на Ейприл.

Джон Рансъм и един лекар с вид на гимназист стояха от другата страна на леглото. Рансъм изглеждаше леко зашеметен. Той вдигна поглед, след като ме забеляза — погледът му се отмести към омачкания следовател, после отново към мене.

— Тим? Какво има?

— Какво има ли? — попита следователят. — Тук има повече хора, отколкото у братята Маркс. Не си ли го повикал ти?

— Не, не съм го викал. Вечеряхме заедно.

— Ясно — каза следователят. — Е, как е госпожа Рансъм?

Джон изглеждаше разсеян и неуверен.

— Ами…

— Умно казано — отбеляза следователят. — Вие, докторе?

— Госпожа Рансъм определено показва признаци на подобрение — каза лекарят. Гласът му беше дебела дъска от тъмнокафяво дърво.

— Има ли шанс тя действително да бъде в състояние да каже нещо?

— Определено има признаци — каза лекарят. Тежкият му дървен глас звучеше, като че ли го издаваше някакъв много по-едър и възрастен мъж, застанал зад него.

Джон ме погледна през леглото като обезумял.

— Тим, тя може би наистина ще излезе от комата.

Следователят отиде зад него и се вмъкна до леглото.

— Аз съм Пол Фонтейн и нападението над жената на приятеля ви е свързано с едно убийство, което разследвам.

— Тим Андърхил — казах.

Той надигна голямата си овална глава.

— Тим Андърхил, значи. Чел съм една от книгите ви — „Раздвоеният“. Беше отвратителна. Беше абсурдна. Хареса ми.

— Благодаря — казах.

— А сега кажи, каквото искаше да кажеш на господин Рансъм — освен ако не е нещо, което предпочиташ да скриеш от нашия безупречен отдел.

Погледнах го.

— Бихте ли записали един номер на кола?

— Томпсън — каза той и младият полицай извади тефтер.

Прочетох номера от бележника си.

— Син лексъс. Собственикът следеше Джон и мене през целия ден. Когато го спрях долу във фоайето, той ми показа една детска значка и ми каза, че е полицай. Избяга точно преди вие да дойдете.

— Аха — каза Фонтейн. — Интересно. Ще предприема нещо относно това. Помните ли нещо от самия човек? Нещо отличително?

— Има посивяла коса на опашка. Позлатена обица на лявото ухо. Около метър осемдесет и шест, над сто килограма. Голямо шкембе и дебели бедра, като на жена. Мисля, че носи костюм от Армани.

— О, някой от почитателите на Армани — той си позволи да се усмихне. Взе листчето с номера на колата от Томпсън и го сложи в джоба на сакото си.

— Следил ме е? — попита Джон.

— Видях го тук днес следобед. Проследил ни е до „Истърн Шор“, а после до „Джимис“. Смяташе да се качи тук, но аз го спрях във фоайето.

— Жалко — изпъшка Фонтейн. — Наистина ли този тип каза, че е полицай?

Опитах се да си спомня.

— Мисля, че каза, че е с полицията.

Фонтейн присви устни.

— Все едно да кажеш, че си с оркестъра.

— Показа ми една от ония малки златни значки.

— Ще проверя случая — той се обърна. — Томпсън, край на времето за посетители. Ние ще чакаме тук да видим дали госпожа Рансъм ще излезе от комата, за да ни каже нещо полезно. Господин Андърхил може да чака в салона, ако желае.