Питър Строб - Гърло

Томпсън ме изгледа пронизително и се отдръпна от леглото.

— Джон, ще те чакам вкъщи — казах.

Той ми отправи немощна усмивка и притисна ръката на жена си. Томпсън заобиколи леглото и направи почти извинителен жест към вратата.

Томпсън ме последва отвън. Отминахме сестринското отделение в мълчание. Двете жени на гишето направиха неуспешен опит да не ни зяпат.

Томпсън не каза нищо, почти докато стигнахме асансьорите.

— Искам само да кажа — започна той и се огледа, за да се увери, че никой не подслушва, — недейте да разбирате криво инспектор Фонтейн. Той е побъркан, вярно е, но е велик следовател. При разпити е истински гений.

— Побъркан гений — казах и натиснах копчето.

— Да — офицер Томпсън изглеждаше малко притеснен. Той сключи ръце зад гърба си. — Знаете ли как му викаме? Фантастичният Пол Фонтейн. Толкова е добър.

— Тогава ще трябва да открие чий е синият лексъс — казах.

— Ще открие — каза Томпсън. — Но може и да не ви каже.

Вмъкнах се в къщата и затърсих пипнешком ключа на лампата. Червената светлинка на телефонния секретар примигваше от масичката на телефона, указвайки, че е имало обаждания. Останалата част от долния етаж тънеше в дълбок кадифен мрак. Климатичната инсталация правеше вътрешността на къщата на Рансъм подобна на хладилник. Намерих ключ близо до вратата и на тавана светна лампа от стъкло и бронз, която имаше вид на свещник. Затворих вратата. Един ключ до входа към всекидневната запали повечето от лампите в стаята. Влязох и се строполих на едно канапе.

Най-накрая се качих в стаята за гости. Приличаше на стая в хотел за четиридесет долара на вечер. Закачих дрехите си във вградения гардероб до вратата. После свалих две книги на долния етаж „Библиотеката на Наг Хамади“ и един роман в меки корици от Сю Графтън. Избрах си стол близо до камината, отворих книгата с гностическите текстове и четох дълго в очакване Джон Ранъсм да донесе добри новини от болницата.

Около единайсет реших да се обадя в Ню Йорк и да се опитам да говоря с Ан Вин, един човек, с когото се бях запознал във Виетнам.

Преди шест години, когато старият ми приятел Тина Пюмоу беше убит, той остави ресторанта си „Сайгон“ на Вин, който дотогава беше едновременно главен готвач и заместник-управител. Вин по-късно подари половината от ресторанта на Маги Ла, отдавнашната приятелка на Тина, която беше поела управлението, когато започна да работи по магистърската програма по философия в Ню Йоркския Университет. Всички ние живеехме в различни апартаменти над ресторанта.

Не бях виждал Вин от два-три дни и неговият хладен и несантиментален здрав разум ми липсваше.

Беше единайсет часа в Милхейвън, полунощ в Ню Йорк. Ако имах късмет, Вин щеше да е оставил ресторанта на персонала и да се е качил горе за час-два, докато дойде времето за затваряне и оправяне на сметките за деня. Отидох в антрето до примигващия телефонен секретар и набрах телефона на Вин. След две иззвънявания до мен достигна изщракването на друг секретар и чух сбитото съобщение на Вин: „Не вкъщи“. Бучащо мълчание и после сигнал.

— Аз съм — казах. — Чудесно прекарвам, бих искал да бъдеш тук. Ще те потърся долу.

Маги Ла се обади от канцеларията на ресторанта и избухна в смях, като ме чу.

— Не можа да издържиш в родния град и половин ден? Защо не се прибираш, където ти е мястото?

— Сигурно ще се прибера скоро.

— Разбра всичко за един ден? — Маги пак се разсмя. — Ти си по-добър от Том Пасмор, по-добър от Леймънт фон Хайлиц!

— Нищо не съм разбрал — казах. — Но Ейприл Рансъм май се оправя.

— Ти няма да се прибереш, докато не разбереш нещо. Прекалено унизително би било. Предполагам, че търсиш Вин. Той е до мене, не затваряй.

След миг чух гласа на Вин да произнася името ми и веднага почувствах, че съм в мир със себе си и със света. Започнах да му разказвам какво ми се е случило през деня, без да пропускам нищо — хора като Вин не се боят от появата на познати призраци.

— Сестра ти е гладна — каза той. — Затова ти се е показала. Доведи я в ресторанта, ние ще се погрижим.

— Знам какво иска, не е храна — казах, но думите му внезапно ми припомниха Джон Рансъм, седнал на предната седалка на калния джип.

— Ти в цирк — каза Вин. — Много стар за цирка. Когато беше на двайсет и една, двайсет и две, обожавал циркове. Но сега ти съвсем друг, знаеш. По-добър.

— Така ли мислиш? — попитах стреснато.

— Съвсем — каза Вин, използвайки приблизителния английски, който толкова добре му служеше. — Нямаш нужда от циркове вече — той се разсмя. — Мисля, трябва да се махнеш от Милхейвън. Нищо няма там за тебе, така е.