— От къде ти хрумна това?
— Помниш ли какъв беше? Шумен и груб. Сега ти не се пъчиш вече.
Не се дрогираш, не полудяваш.
Усетих спазъм от болката, която човек чувства, когато му припомнят младия идиот, който е бил.
— Бях войник тогава.
— Беше мечка от цирка — каза Вин и се разсмя. — Сега ти войник.
След още няколко думи Вин даде телефона на Маги, която се занася още известно време с мене, преди да затворим. Беше почти дванайсет. Оставих една от лампите да свети и се качих горе с романа от Сю Графтън.
Входната врата се хлопна и ме събуди. Седнах в непознатото легло. Кой хотел беше това, в кой град? Чувах, че някой се качва по стълбите. Ехидното лице на сивокосия с опашката изплува пред очите ми. Ясно го различавах, сега той щеше да се опита да ме убие, така като се беше опитал да убие Ейприл Рансъм. Тежките стъпки стигнаха горната площадка. Устата ми беше пресъхнала и в главата ми бумтеше. Тялото ми се наелектризира от адреналина. Застанах зад вратата и събрах сили.
Стъпките приближиха вратата ми и я отминаха без никакво колебание. Миг по-късно друга врата се отвори и затвори.
И тогава се сетих къде съм. Чух Джон Рансъм да изстенва, докато рухва в леглото. Отлепих се от стената.
Беше осем и няколко минути сутринта.
Почуках на вратата на Рансъм. Едва доловим глас ме покани да вляза.
Отворих и пристъпих в тъмната стая. Беше поне три пъти по-голяма от стаята за гости. Оттатък леглото, от другата страна на стаята стена от огледала върху врати на гардероби смътно отразяваше отворената врата и неосветеното ми лице. Сакото му лежеше смачкано на пода до леглото. Рансъм лежеше по лице напряко на матрака. Крещящо оцветени тиранти очертаваха ярко Y върху гърба му.
— Как е тя? — попитах. — Излезе ли от комата?
Рансъм се преобърна на една страна и примигна към мене, сякаш не помнеше кой съм. После присви устни, въздъхна и се изправи.
— Боже, каква нощ.
Той се наведе и издърпа меките си кафяви обувки. Хвърли ги към гардероба и те тупнаха на килима.
— Ейприл е много по-добре, но още не се е измъкнала.
Той присви рамене под тирантите и остана прегърбен. Усмихна ми се и аз си дадох сметка колко уморен изглежда, когато не се усмихва.
— Но според доктора нещата отиват на добре — той разхлаби връзката и я хвърли на едно канапе. Не улучи и връзката падна върху розовия килим.
— Ще поспя няколко часа и после се връщам на „Шейди Маунт“ — той изсумтя и се придвижи до долния край на леглото.
Две огромни картини висяха една срещу друга, голо мъжко тяло, излегнато върху пищна трева, и голо женско тяло, подпряно с протегнати напред ръце върху едно дърво. И двете картини бяха в стила на „Набис“. Бяха най-чувствените платна на „Набис“, които бях виждал някога. Джон Рансъм видя, че местя поглед от едната към другата и се прокашля, докато разкопчаваше ризата си.
— Харесват ли ти?
Кимнах.
— Ейприл ги купи миналата година от едно местно хлапе. Мисля, че беше малко нещо мошеник — той захвърли ризата си на пода, остави ключовете, парите и сметките си на една малка масичка, разкопча колана и ципа на панталоните си и ги смъкна. Извади краката си от тях, дръпна чорапите си и полу се хвърли, полу припълзя нагоре по леглото. Кисел дъх на пот се разнесе от тялото му.
— Извинявай, ама наистина съм каталясал.
Той се намъкна бързо между лекото одеало и чаршафа. После спря, коленичил върху леглото с вдигнати във въздуха завивки. Коремът му беше изхвръкнал над боксьорските шорти.
— Искаш ли да използваш колата? Можеш да поразгледаш Пигтаун, да видиш дали…
Той се стовари върху чаршафите и се плесна по челото.
— Извинявай, Тим. Много по-изморен съм, отколкото си мислех.
— Няма нищо — казах. — Дори хората, които живеят там, му казват Пигтаун.
Не беше съвсем вярно — хората, които живееха в някогашната ми махала, винаги бяха ненавиждали това прозвище — но това като че ли го успокои.
— Браво на тях — каза той. Потърси пипнешком чаршафа и го намести. После извъртя главата си върху възглавницата и ме погледна с кръвясали очи. — Бял понтиак.
— Сигурно ще се поразходя — казах.
Рансъм затвори очи, потрепера и заспа.
Част четвърта
Уолтър Драгонет
На път за някогашната си махала осъзнах, че най-напред ми се ходи на друго място, обърнах белия понтиак на Рансъм по авеню „Редуинг“ и подкарах покрай следите от стария Милхейвън — квартални барове по места, които всъщност вече не бяха истински квартали. Изгарящото утринно слънце като че ли искаше да бутне ниските каменни и дървени сгради върху опечените тротоари. Милхейвън, моят Милхейвън, изтъняваше около мене, изчезвайки в типичния градски пейзаж на средния Запад.
Читать дальше