Питър Строб - Гърло

Оставаше още едно място, което исках да посетя, така че аз се върнах по Шеста южна улица, пресякох „Ливърмор“ и свих на юг.

От две преки разстояние видях сенника, увиснал към тротоара, и сърцето ми трепна. „Белдейм ориентал“ не беше понесъл последните три десетилетия така успешно като „Роял“. Стъклени витрини, покрити с петна, някога бяха предпазвали буквите, които изписваха заглавията на филмите. Нищо не беше останало от подробностите, които си въобразявах, че помня.

Тесните стъклени врати се отваряха на равнището на тротоара. Зад техните зацапани стъкла смътно прозираше остъклената кабинка на гишето за билети, разположено пред черни лакирани врати. Назъбени парчета цимент и сивкави неравности замърсяваха пода от бели и черни плочи между външните и вътрешните врати. Дребнавостта, незначителността на това пространство — скръндзавата мизерност на целия киносалон — ме потресе така дълбоко, че в момента едва ли бях в състояние да си дам сметка.

Направих крачка назад и затърсих с поглед истинския „Белдейм ориентал“. След това се доближих до двете тесни стъклени врати и се опитах или да проникна в стария салон, или просто да видя по-ясно — не знам кое от двете. Отражението ми се приближи да ме посрещне и се докоснахме.

Огромна канара от чувство се откъсна от скритите си котви и се надигна в гърдите ми. Гърлото ми се сви и дъхът ми спря. Очите ми пламнаха. Поех мъчително въздух, за миг загубил увереност дали ще се задържа на крака. Дори не знаех дали това е радост или болка. Беше просто оголено чувство, право от сърцето на детството ми. Дори имаше вкус на детство. Отдръпнах се от стария салон и закуцуках през тротоара, за да се облегна на един паркингов автомат.

Топлината по главата и раменете ми ме върна донякъде на себе си. Издухах си носа и се стегнах. Върнах носната кърпичка в джоба. Отдалечих се от паркинга и притиснах очите си с ръце.

От другата страна на улицата ме зяпаше един дребен старец в провиснал двуреден костюм и бяла тениска. Той се обърна към приятелите си вътре в една закусвалня и направи въртеливо движение с показалец по слепоочието си.

Произнесох нещо средно между въздишка и изохкване. Нищо чудно, че се бях страхувал да се върна в Милхейвън, след като ми се случваха подобни неща. Това, което ме спаси от нов пристъп, беше внезапното припомняне на нещо, което бях прочел в гностическото евангелие, докато чаках Джон Рансъм да се върне от болницата: Ако извадиш това, което е в тебе, изваденото ще те спаси; ако не извадиш това, което е в тебе, неизваденото ще те разруши.

Опитвах се да го извадя — бях започнал да се опитвам от момента, в който застанах пред гробовете в „Пайн Нол“ — но какво ли беше то?

Върнах се в Понтиака и подкарах към къщата на Джон Рансъм. Въртеше ми се идеята да запазя място за вечерния полет до Ню Йорк. Не бях вече сигурен, че продължавам да се интересувам от случилото се преди четиридесет години в, близо до, или поради, хотел „Сейнт Олуин“. Бях вече написал тази книга.

Дали въпреки, или поради преживяването, което току-що бях изпитал, усетих внезапен глад. Каквото и да смятах да правя, то трябваше да почака, докато закуся. Неоновият ятаган на витрината на ресторанта не беше запален още, но от вътрешната страна на вратата висеше знак ОТВОРЕНО. Влязох в хотела да потърся на рецепцията сутрешен вестник.

Това, което видях, влизайки във фоайето, беше навярно почти същото, което преди четиридесет години бяха виждали Гленрой Брейкстоун и неговият пианист, убитият Джеймс Тредуел; същото, което бе виждал баща ми на път към своя асансьор. Износени кожени мебели и тумбести месингови плювалници върху огромен, протъркан персийски килим. До едно канапе гореше слаба крушка със зелен стъклен лампион.

Малка купчина от сутрешния „Леджър“ лежеше на гишето. Взех си един и бутнах трийсет и пет цента към чиновника. Той седеше зад гишето с брадичка върху ръката си, съсредоточен във вестника на коленете си. Той чу звъна на монетите и вдигна поглед. Бялото на очите му блесна.

— О, извинявайте — той погледна към трите броя, които бяха останали. — Днес човек трябва да стане рано, за да намери вестника — каза той и се протегна за монетите.

Погледнах часовника си. Беше девет и половина: в „Сейнт Олуин“ ставаха късно.

Занесох вестника в „Синдбадс Кавърн“. Неколцина безмълвни мъже закусваха на бара, а две двойки седяха на масите в предната част на помещението. Келнерка в тъмносиня рокля, която изглеждаше прекалено изискана за рано сутринта, стоеше на края на бара и разговаряше с младата жена в бяла блуза и черна фльонга, която работеше зад бара. Беше тихо като в читалня. Седнах в едно празно сепаре и махнах на келнерката, докато тя грабна листа с менюто от бара и забърза към мене. Беше с високи токове и изглеждаше поруменяла, но това беше може би от грима.