— Ами, ти, байно, като теглиш на твоята един под брадичката, ще искаш ли да ти дойдем и да те позагреем? А и да дойдем, мислиш ли, че тя ще подпише оплакване?
Байното, в този случай четиридесет и пет годишният учител по английски Кенет Джонсън, дочул в телефона кикот.
Когато някой липсвал по три-четири дни, полицията си водела бележки и попълвала формуляри, но общо взето спирала до тук — липсващият син или брат, липсващият съпруг (особено липсващият съпруг) щели да се върнат рано или късно. Или нямало да се върнат. Това работа на полицията ли е, да претърсва къща по къща заради някакъв тип, който е решил да се разведе, без да се мори да попълва документи?
При тези обстоятелства хората от махалата дори и не помисляха да се обаждат в полицията заради звуците от бормашина и електрически трион, които понякога се разнасяха от малката бяла къща, или заради вонята на развалено месо, а понякога и на изпражнения, която се просмукваше през нейните стени.
Те познаваха слабо представителния на вид млад мъж, който беше живял в къщата с майка си, а сега живееше в нея сам. Той беше любезен. Изглеждаше интелигентен и ходеше на работа с костюм. Имаше срамежлива усмивка и се отнасяше с дистанцирана сдържаност към всички в махалата. По-старите обитатели бяха познавали и уважавали майка му Флорънс Драгонет, която бе работила в болницата на „Шейди Маунт“ в продължение на повече от четиридесет години.
Госпожа Драгонет, вдовица в началото на трийсетте с желязна репутация и съвсем малко дете, се беше нанесла в малката бяла къща по времето, когато Двайсета северна улица беше почти толкова достопочтена, колкото тя самата. Тя беше отгледала детето сама. Изучила го беше. Флорънс и синът й бяха тихо, почтено семейство. Уолтър не се нуждаеше от много приятели — е, имаше проблеми отвреме-навреме, но съвсем не като при другите момчета. Беше срамежлив и стеснителен; беше саможив. Когато ги видеше човек да се хранят заедно на една от редовните им неделни вечери в „Хъфс“, личеше си колко възпитан е той с майка си, колко любезен, но без да фамилиарничи, е той с келнерите, истински млад джентълмен. Флорънс Драгонет бе умряла, както си спеше, преди три години, и Уолтър Драгонет сам се беше погрижил за всички подробности: лекар, ковчег, място за гроб, погребална служба. Човек би очаквал, че съвсем ще се сломи, но той криеше скръбта и мъката в себе си и се погрижи всичко да бъде направено по начин, по който тя би искала. Някои от съседите бяха дошли на погребението, това се правеше по съседски, покана не беше нужна, и там, в хубав сив костюм, стоеше Уолтър, който стискаше ръце и се усмихваше с малката си усмивчица, сдържайки скръбта в себе си.
След тази промяна Уолтър беше станал по-общителен. Излизаше вечер и водеше гости вкъщи. Понякога съседите чуваха шумна музика късно през нощта, шумна музика и смях, викове, писъци — неща, които никога не бяха чували, докато майката беше жива.
— Ох, наистина съжалявам — казваше Уолтър на другия ден, изправен до малкия син Релайънт, който майка му беше карала, нетърпелив да тръгне за работа, вежлив и очарователен, и малко посрамен. — Не знаех, че е било толкова шумно. Нали разбирате. Не искам никого да притеснявам.
Отвреме-навреме, късно нощем, той пускаше записите на телевизора прекалено силно. Съседите усещаха миризмата на леш и идваха при него, докато поливаше тревата си, и казваха — Отрова за мишки ли си слагал, Уолтър? Май някоя и друга мишка е умряла под дюшемето ти. И Уолтър внимателно държеше маркуча да не ги изпръска и казваше: Ох, боже, наистина съжалявам за тази миризма. Отвреме-навреме тоя наш стар замразител чисто и просто издъхва и всичко се разваля. Ще купя нов всеки момент, но точно сега не мога да си го позволя.
Завесите на Уолтър Драгонет бяха отворени само пет-десет сантиметра, тясна пролука, нищо и никаква, но напълно достатъчна, за да могат две малки момчета, Аким и Куанза Джонсън, да надникнат, кикотейки се и побутвайки се един друг, борейки се кой ще притисне лице до стъклото.
Аким и Куанза, на девет и седем години, живееха от другата страна на улицата. Баща им беше Кенет Джонсън, учителят по английски, който беше наречен „байно“ от милхейвънския полицай осемнайсет месеца преди това. Къщата на Джонсън имаше четири спални, веранда и втори етаж. Във всекидневната господин Джонсън собственоръчно беше сковал дъбови етажерки от пода до тавана, където всяка огромна полица беше претъпкана с книги. Допълнителни купчини книги лежаха по масичката за кафе, по нощните шкафчета и другите маси, по пода и дори по трийсет и шест сантиметровия черно-бял телевизор, единственият в къщата.
Читать дальше