Питър Строб - Гърло

През няколко къщи подпали кола и момчетата изпищяха, мислейки си, че Уолтър се е върнал и ги е хванал. Аким пръв успя да се размърда, дръпна се, постави дясната си ръка около кръста на братчето си и го отлепи от къщата на Уолтър.

— Аким, това не е бил филм — каза Куанза.

Онемял от ужаса и потресението, Аким направи гримаса, отчаяно правейки знаци на Куанза да побегне към къщи веднага. „Проклятие“ — каза Куанза и спринтира като заек. След секунда те топуркаха по моравата пред собствената си къща.

Аким отвори вратата и двете момчета се изсипаха вътре.

— Не беше филм — каза Куанза. — Не беше…

Аким изтича по стълбите към спалнята на родителите си. Събуди баща си, разтърсвайки го за рамото и ломотейки нещо за мъртвец с отрязана глава оттатък улицата, съвсем умрял, цял нарязан, кръв навсякъде наоколо…

Кенет Джонсън каза на жена си да престане да крещи на хлапето.

— Видял си мъртвец в къщата отсреща? В къщата на господин Драгонет?

Аким кимна. Беше започнал да плаче и брат му се вмъкна в спалнята, за да наблюдава необикновената сцена.

— И ти го видя също?

Куанза кимна.

— Не беше никакъв филм.

Майката седна в леглото и притисна Аким към себе си. Тя изгледа предупредително мъжа си.

— Не се безпокой, няма да ходя там — каза той. — Ще се обадя в полицията. Да видим какво ще стане тоя път.

Двама полицаи в черно-бяла кола пристигнаха след около десет минути. Единият от тях тръгна към къщата на Джонсън и позвъни, а другият пресече тревата и погледна през прозореца. Точно когато Кенет Джонсън отвори прозореца, вторият полицай се дръпна от прозореца със зашеметено изражение на лицето.

— Мисля, че приятелят ви ви вика — каза Джонсън на мъжа на прага му.

Преди да са минали и двайсет минути, шест необозначени полицейски коли заеха различни места по улицата. Първата черно-бяла кола и още една кола паркираха зад ъгъла на двете съседни преки. Докато чакаха, млада полицайка с ласкав глас разговаряше с Куанза и Аким във всекидневната. Кенет Джонсън седеше от едната страна на момчетата, а жена му — от другата.

— Чували ли сте силни шумове от къщата на Драгонет и в други случаи в миналото?

Каунза и Аким кимнаха и баща им каза:

— Ние всички чувахме тези шумове и аз на два пъти се обаждах да се оплача. Не водите ли картотека на оплакванията в участъка?

Тя му се усмихна и каза с ласкавия си глас:

— Честно казано, случаят, който имаме, е доста по-сериозен от една шумна препирня.

Джонсън я изгледа намръщено, докато усмивката й угасна.

— Не знам със сигурност, но мога да се обзаложа, че Уолтър рядко се е задържал на етапа на препирните.

Полицайката не схвана веднага забележката му. Когато я схвана, поклати глава:

— Това е Милхейвън, господин Джонсън.

— Очевидно — той замълча, обмисляйки нещо. — Знаете ли, чудя се дали тоя човек там въобще има замразител.

Това неуместно наблюдение беше вече прекалено за младата жена. Тя се изправи от мястото, където бе коленичила пред двете момчета, и потупа Куанза по главата, преди да затвори тефтера и да напъха писалката в джоба си.

Джонсън каза:

— Просто ми е жал за вас, хора.

— Това е Милхейвън — повтори полицайката. — Ако ми позволите, бих отбелязала, че на момчетата ви вече са се случили прекалено много неща за един ден. В подобни ситуации винаги се препоръчителни консултациите и аз бих ви дала имената на…

— Боже господи — каза Джонсън. — Вие май още на разбирате.

Полицайката каза:

— Благодаря ви за помощта.

Тя се отдалечи, застана до прозореца на всекидневната на Джонсънови и зачака завръщането на Уолтър Драгонет.

Час и половина преди началото на работното време на Уолтър Драгонет в счетоводството, старият син Релайънт се появи в края на улицата. Други коли нагоре-надолу по улицата започнаха да излизат заднишком от алеите пред къщите и да подкарват от местата си до тротоара. Дебнещите патрулни коли се появиха от двата края на улицата и бавно се придвижваха към бялата къщичка по следата. Уолтър Драгонет премина безгрижно по улицата и спря колата пред дома си. Отвори вратата и стъпи на бетона.

Двете коли ускориха и рязко извиха настрани със скърцащи гуми, за да завардят двата края на улицата. Необозначените коли дохвърчаха до неговия Релайънт и за един миг улицата се напълни със полицаи с пистолети насочени към младия мъж, който излизаше от колата си.

Кенет Джонсън, който ми разказа тези работи, включително това, което бяха направили децата му, причинявайки такава суматоха в Милхейвънския полицейски участък, ми каза по-късно, че когато Уолтър Драгонет излязъл от колата си и се изправил срещу всичките тези полицаи и пистолети, той им отправил своята тайнствена усмивка.