Питър Строб - Гърло

Тя остави листа пред мене.

— Извинявайте, но днес е толкова трудно да се съсредоточи човек. Ще отида за кафето и веднага идвам.

Отворих менюто. Келнерката отиде до бара и се върна със стъклена кана с кафе. Напълни чашата ми.

— Никой тук не може да повярва — каза тя. — Никой.

— Всичко мога да повярвам днес — казах.

Тя ме изгледа. Беше около двайсет и две годишна и целият тоя грим й придаваше вид на стреснат клоун. После лицето й се изопна и тя извади тефтер от страничния джоб на прилепналия си син тоалет.

— Готов ли сте с поръчката, господине?

— Едно яйце на очи и препечена филийка едрозърнест хляб, моля.

Тя безмълвно записа и се върна между празните маси и през алуминиевата врата към кухнята.

Погледнах към русото момиче с черната фльонга на края на бара и към двойките, които седяха на по-далечните маси. Всички имаха пред себе си части от сутрешния вестник. Дори мъжете на високите столчета пред бара ядяха и четяха „Леджър“. Келнерката се появи от кухнята, прониза ме с поглед и прошепна нещо на момичето зад бара.

Единствените клиенти, които не бяха потънали в четене на вестника, бяха четирима мълчаливи мъже около една маса в другия край на помещението. Двамата мъже с костюми старателно демонстрираха, че нямат нищо общо нито с другите двама, които биха могли да бъдат шофьори на камиони, нито един с друг. И четиримата не поглеждаха чашите пред себе си. Имаха вид на хора, които дълго са чакали. Чувството за взаимно недоверие беше толкова очебийно, че се чудех какво ги е събрало. Един от мъжете в костюмите видя, че ги гледам, и рязко извърна глава, с лице, застинало от притеснение.

Моят брой от „Леджър“ лежеше сгънат на масата пред мене. Дръпнах го пред себе си, обърнах го и, виждайки заглавието на първа страница, тутакси забравих мъжете от другата страна на заведението и всичко, което бях мислил и преживял тази сутрин. Под заглавието имаше цветна снимка на множество униформени и цивилни полицаи, застанали на тревата пред малка бяла дървена къща. Един от инспекторите беше шегобиецът, който бях срещнал в болницата предната вечер, Пол Фонтейн. Другият, висок властен мъж с рязко очертан път на косата, дълбоки бръчки и мустаци, беше непосредственият началник на Фонтейн, инспекторът сержант Майкъл Хоуган. Веднага щом зачетох статията вляво от фотографията, разбрах, че след поне една дузина други неподозирани убийства убийството на неидентифицирания мъж зад „Сейнт Олуин“ и нападението над Ейприл Рансъм бяха разкрити. Един двайсет и шест годишен чиновник от счетоводството на „Галакс Корпорейшън“ беше направил признания. По-точно той беше направил признания за всичко възможно под слънцето. Ако се беше сетил за това, би признал и удушаването на малките принцове в Тауър.

Основното заглавие гласеше: УЖАС В ЕДИН ДОМ ОТ СЕВЕРНИЯ КРАЙ.

Тази история засенчваше почти напълно другите новини. На рибарски кораб бяха заловили кокаин на стойност пет милиона долара; неназована жена твърдеше, че един от племенниците на Кенеди я бил изнасилил в Ню Йорк три години преди да го обвинят в изнасилване на Палм Бийч; държавен чиновник използвал военни самолети за частни пътувания; останалата част от вестника, както и всеки следващ брой на „Леджър“ в течение на седмица, се занимаваше почти изключително с младия мъж, който, заобиколен от едно отделение полицаи и запитан дали името му е Уолтър Драгонет, бе отговорил:

— Ами предполагам, че знаете.

— Какво знаем? — бе попитал полицай с насочен в гърдите му пистолет.

— Че съм Месаря — отговорил Драгонет. Той се усмихнал с чаровна, себе-омаловажаваща усмивка. — Всичко останало е навярно неплатени глоби за неправилно паркиране.

Новинарите на „Леджър“ бяха свършили изумително много работа. Бяха успели да изнесат на улицата началото на сагата на Уолтър Драгонет, неговата история и деяния, два часа след разкриването им. Новинарите бяха свършили много работа, Уолтър Драгонет — също.

Малката бяла къща на Драгонет на Двадесета северна улица, само на една пряка от колежа „Аркхам“, беше насред един „преходен“ район, което означаваше, че на времето е бил изцяло бял, а сега беше 60–70 на сто черен. Тук се кореняха много от по-късните проблеми. Черните съседи на Драгонет твърдяха, че когато се обаждали в полицията да се оплакват от шумовете, издаващи борба и приглушени удари, както и от нощните писъци, които понякога се бяха дочували от малката бяла къща, полицаите никога не предприемали нищо повече от това да преминат с кола по улицата — а понякога се и присмивали на обадилите се, посочвайки, че подобни шумове едва ли ще са много редки в тая махала, нали така? И ако иска спокойствие, защо не се премести в Ривъруд — там, в Ривъруд, е винаги тихо и спокойно. Когато един от обадилите се упорствал, полицаят на телефона произнесъл дълъг шеговит монолог, в края на който казал: