Питър Строб - Гърло

Аким и Куанза Джонсън се интересуваха от телевизията повече отколкото от книги. Те ненавиждаха черно-белия телевизор в кухнята им. Те искаха да гледат телевизия във всекидневната, както правеха всичките им приятели, и искаха да я гледат в цвят и на голям екран. Биха се примирили и с шестдесетсантиметров екран, стига да е цветен, но това, което най-вече искаха, това, което се надяваха да убедят баща си да им купи, беше нещо приблизително с размерите на дъбовите етажерки. Те знаеха, че съседът им от другата страна на улицата има такъв телевизор. От години го чуваха как късно по нощите гледа филми на ужасите и бяха сигурни, че телевизорът на Уолтър би трябвало да е страхотен. Толкова страхотен, че баща им на два пъти се беше обаждал в полицията да се оплаква от него. Толкова велик, че човек можеше да го чуе чак от другата страна на улицата.

През нощта, преди утрото, когато Уолтър Драгонет поздрави петнайсетте въоръжени полицаи, като им каза, че е Месарят, деветгодишния Аким Джонсън се беше събудил от звука на слабите, но несъмнено шумове от забранен за деца филм на ужасите, който звук идваше от приказния телевизор оттатък улицата. Баща му никога не го пускаше на филми на ужасите и не позволяваше да се гледат по телевизията вкъщи, но един приятел на Аким му беше показал видео касети с Джейсън с неговата хокейна маска и с Фреди Кругер с неговата шапка, така че той знаеше какви са звуците от тия филми. От това, което чуваше сега обаче, колкото и да беше слабо, Джейсън и Фреди Кругър започваха да му звучат като паленца. Сигурно беше някой от ония филми, за които беше слушал, но никога не беше гледал, като „Злокобните мъртви“ или „Тексаското клане“, където хората ги хващали и ги режели на парчета, ама съвсем пред очите ти. Аким чу някакъв мъж да вие като куче, да хлипа като жена, да реве, да пищи, да ридае…

Той стана от леглото, отиде до прозореца си и погледна към отсрещната страна на улицата. Вместо да са напълно събрани, както обикновено, пердетата на Уолтър бяха разделени от тясна пролука, изпълнена с жълта светлина. На Аким му хрумна, че ако стане и се измъкне от къщата, ще може да се скрие под прозореца, да надникне и дори да гледа филма по големия телевизор на Уолтър. Но той също така знаеше, че няма да направи това. Можеше обаче на сутринта да изчака Уолтър да излезе от къщи, после да пресече улицата и да погледне през прозореца, та поне да види дали телевизорът на Уолтър е чак такъв звяр, каквото беше, ако се съди по звука му.

Слабите звуци оттатък улицата заглъхнаха, когато филмът премина към ония скучни места, които винаги идват след вълнуващите.

На сутринта Аким слезе в кухнята, наля мляко над какаовите ядки и се застопори на кухненската маса, откъдето можеше да наблюдава къщата на Уолтър. След около десет минути се довлече по-малкият му брат, разтърквайки очи и оплаквайки се от някакъв лош сън. След като Аким му каза какво прави, Куанза насипа собствената си закуска и седна на масата до него. После двамата се взряха в отсрещната къща, сякаш се канеха да я оберат.

Уолтър изхвърча от предната врата малко след седем. Беше по бяла тениска и джинси, така че където и да отиваше, щеше да се върне да се преоблече преди работа. Уолтър изтича по пътеката, огледа се през рамо, докато отключваше колата, и отфуча.

— Готов ли си? — попита Аким.

— Ъхъ — каза брат му.

Те се изхлузиха от столовете си и отидоха към предната врата. Аким тихичко я отключи и отвори. Излязоха навън и Аким внимателно остави вратата да се приплъзне в рамката, без да се затваря напълно. Братята прекосиха тревата пред къщата. Росата прилепи тревни стръкчета към босите им пети. Почувстваха се странно видими, когато пристъпиха по предния двор на Уолтър, и изтичаха до прозореца. Аким стигна пръв, но Куанза го избута като козле, преди той да успее да погледне както трябва.

— Чакай си реда — каза Аким. — Това беше моя идея.

— И аз, и аз, искам да видя и аз — оплака се Куанза и се мушна пред него, когато той отново залепи лицето си към непокритата ивица от прозореца. И двете момчета надникнаха да видят огромния телевизор.

Всекидневната на пръв поглед имаше вид, като че ли Уолтър е боядисвал. Повечето мебели бяха избутани в дъното, а подът бе покрит с вестници.

— Аким — каза Куанза.

— Къде е? — каза Аким. — Знам, че е тук, няма начин да не е тук.

— Аким — каза отново брат му с абсолютно същия глас.

Аким погледна към пода, където сочеше брат му, и видя трупа на едър черен мъж, прострян върху слепени от кръв вестници. Главата на мъжа беше на няколко крачки от тялото, обърната на една страна, сякаш съзерцаваше счупеното острие от трион, наполовина забито в това, което е било лявото й рамо. Широкият гръб с цвета на разтапящи се в мляко какаови ядки се блещеше срещу им. По него имаше дълбоки нарези, ивици кожа бяха обелени, оставяйки червени хоризонтални цепнатини.