Питър Строб - Гърло

Видът на семейните гробове беше разбил бронята ми. Светът около мене притрепваше и всеки миг щеше да изригне в пламъци. Архаичният разказ, фрагментално запазен в историите на Орфей и жената на Лот, ни казва — обърни се назад и ще изгубиш всичко.

Жълтите ленти, които сигнализираха престъпление и ограждаха тухления проход зад „Сейнт Олуин“, висяха сякаш разтопени от слънцето. Надникнах навътре в тунела, доколкото можех, без да докосвам лентите. Мястото, където бяха убили сестра ми, беше по-голямо, отколкото си го спомнях, около три метра и половина дълъг и около три метра високо при върха на извитата арка. Вятърът, влагата или краката на полицаите постепенно бяха изтрили тебеширения силует върху грапавата бетонна повърхност на прохода.

След това погледнах нагоре и видях думите. Дъхът ми спря. Те бяха изписани по една редица тухли на метър и половина от земята с печатни букви, високи около трийсет сантиметра. Думите бяха леко наклонени, като че ли оня, който ги беше писал, е бил килнат на една страна. Буквите бяха тънки и черни, мастилени, и поради неравностите по тухлите изглеждаха назъбени. СИНЯ РОЗА, още една капсула време.

Дръпнах се от лентата, ограждаща мястото на престъплението, и се извърнах с лице към авеню „Ливърмор“. Въображаема болка засвири в десния ми крак. По костите ми течеше огън, събирайки се във всички малки пукнатини и зараствания.

След това детето, което някога съм бил, което живееше в мене и виждаше през моите очи, изрече истината с безсловесно красноречие, както винаги правеше.

Един луд от собственото ми детство, създание от мрак, което веднъж бях зърнал зад гърба си в една тясна уличка, се бе върнал да отнеме още животи. Мъжът с опашката може би беше нападнал Ейприл Рансъм и имитирал неговия метод, но истинската Синя Роза вървеше по улиците на Милхейвън като човек, обсебен от отново разбуден демон. Джон Рансъм беше прав. Мъжът, който наричаше себе си Синя Роза, седеше над закуската и кафето си в своята кухня, той включваше телевизора си да разбере дали времето ще се разхлади най-после, той затваряше входната си врата, за да се поразходи на слънце.

Том Пасмор беше говорил за мястото като нещото, свързващо жертвите. Подобно на учителя си, Том Пасмор никога не казваше всичко, което знаеше, оставяше те да го застигнеш. Отидох до ъгъла и пресякох, когато светна зелено, мислейки си за местата, където Синята Роза беше убивал преди четиридесет години.

Един извън хотел „Сейнт Олуин“, един вътре в него. Един от другата страна на улицата, до „Айдъл Ауа“, малката бяла дървена сграда точно пред мене. Един, месаря, на две преки от тук, до магазина му. Тези четиримата бяха истинските убийства на Синята Роза. Както стоях отстрани на „Айдъл Ауа“, обърнах се да погледна през улицата.

Три от четирите истински убийства бяха станали на прага на хотел „Сейнт Олуин“, ако не вътре в него.

Погледнах през улицата към стария хотел, опитвайки се да се пренеса в миналото. „Сейнт Олуин“ е бил построен в началото на века, когато южният край е процъфтявал. Той все още пазеше следи от първоначалната си елегантност. При входа на улица „Уидоу“, зад ъгъла, широко мраморно стълбище отвеждаше към огромна тъмна дървена врата с месингови части. Името на хотела беше издялано върху каменна арка над входната врата. От мястото, където бях застанал, можех да видя хотела само отстрани. С годините той беше придобил мръсно сив цвят. Девет реда прозорци, повечето от тях затулени отвътре с кафяви щори, нарязваха камъка. „Сейнт Олуин“ изглеждаше победен, изнурен от времето. Преди четиридесет години не беше изглеждал много по-различен.

Нашата къща беше през четири къщи нагоре, правоъгълна дървена постройка с две бетонни стъпала към предната врата, прозорци от двете страни на вратата, още два прозореца над тях на втория етаж и малка неравна полянка отпред. Имаше вид на детска рисунка. В детството ми горният етаж беше боядисан кафяво, а долният в жълто. По-късно баща ми беше боядисал цялата къща в тъжен, ужасен зелен цвят, но новите собственици бяха възстановили първоначалните цветове.

Старата къща почти не ме развълнува. Беше като черупка, която съм надраснал и изоставил. Повече се бях разчувствал на гробището „Пайн Нол“ — дори самото навлизане в Пигтаун по авеню „Ливърмор“ ме бе докоснало по-дълбоко. Опитах се да оставя дълбоките потоци, които те свързват с останалата част от живота, да потекат през мене, но се усещах като камък. Това, което си спомнях за старата къща, се отнасяше до старата поставка върху чамовото писалище в една спалня, където сини рози се изкачваха по тапетите; до пилюрената хартия и лентите за пишеща машина; до разказването на приказки, за да се умилостиви мрака: спомен за осуетени желания и съсредоточеност, за време, изчезващо в бляскава пластична вечност.