Питър Строб - Гърло

Том никога не би се съгласил Джон Рансъм да го наеме и аз му казах това.

— Защо не, след като иска да се притече на помощ?

— Първо, защото никога не е бил наеман. А след случая с Уолш винаги е искал хората да мислят, че въобще не работи. Второ, той няма желание да се „притече“. Ако искаш да го видиш, ще трябва да го посетим ние.

— Но ние сме били съученици!

— Бяхте ли приятели?

— Пасмор нямаше приятели. Не искаше да има — това го наведе на друга мисъл и той вдигна поглед от сключените си ръце, за да обърне към мене подозрителното си лице. — Ако толкова държи да не се показва, защо има желание да говори с мене сега?

— Би искал лично да ти обясни какво се е случило с Бъз Ланг и инспектор Дамрош. Ще видиш защо.

Рансъм присви рамене и погледна часовника си.

— По това време обикновено съм вече в болницата. Може би Пасмор би се съгласил да вечеря с нас?

— Ще трябва да отидем в къщата му — казах.

Той се замисли.

— Значи може би ще успеем да получим аудиенция при негово преосвещенство между Ейприл и вечерята? Или в свещения режим на Томас Пасмор има още нещо, което не си ми казал?

— Ами денят му обикновено започва доста късно — казах. — Но ако ми покажеш къде е телефонът ти, бих могъл да го предупредя.

Рансъм махна с ръка към предната част на стаята и аз си спомних, че съм минал покрай телефон в преддверието. През арката видях, че Рансъм стана и се приближи към картините. Застана пред Вюияр с ръце в джобовете, намръщено загледан в самотните фигури под дървото. Знаех, че Том Пасмор ще е все още в леглото, но той включваше телефонния си секретар, за да записва обажданията през деня. Сухият, тънък глас на Том ми каза да оставя съобщение и аз му казах, че бихме искали с Джон Рансъм да го видим около седем — ще му се обадя от болницата, за да се уточним дали ще може.

Рансъм се завъртя, когато се върнах в стаята.

— Е, съгласи ли се Шерлок да се видим преди полунощ?

— Оставих съобщение на телефонния секретар. Преди да излезем от болницата, ще му звънна пак. Навярно ще стане.

— Сигурно трябва да съм благодарен, че въобще иска да се срещне с мене, а? — той погледна ядосано първо мене, после часовника си. Натика ръцете си в джобовете на панталоните и пак се вторачи в мене в очакване на отговор на реторичния си въпрос.

— Мисля, че и той ще ти е благодарен за срещата.

Той извади рязко от джоба едната си ръка и я прокара по изтъняващата си коса.

— Добре де, добре. Извинявай — и той направи жест към преддверието и предната врата.

Когато излязохме на тротоара, очаквах Джон Рансъм да тръгне към колата си. Той се насочи наляво по авеню „Бърлин“ и продължи да върви, без да спре при някоя от паркираните коли. Изтичах да го настигна.

— Надявам се, че нямаш нищо против да повървим. Влажно е, но нямам много други възможности за движение. А и болницата не е много далече.

— Аз ходя из цял Ню Йорк. Нямам нищо против.

— Щом е така, след болницата бихме могли да отидем пеша до Том Пасмор. Още ли живее на „Истърн Шор“?

Кимнах.

— Точно срещу мястото, където е отраснал.

Рансъм ме погледна с любопитство и аз му обясних, че Том отдавна се беше преместил в старата къща на фон Хайлиц.

— Значи още си е на „Истърн Шор“. Късметлия. Бих искал аз да можех да се нанеса в къщата на родителите си. Но баща ми продаде всичко и родителите ми се преместиха в Аризона.

Завихме на север по авеню „Бърлин“ и въздухът затрептя от шума на коли, клаксони и гуми, свистящи по асфалта. На групи по двама и по трима, студенти от летния семестър на колежа вървяха по улицата на път за следобедни занятия. Рансъм ме погледна изкриво.

— Сделката беше добра, разбира се, но аз бих предпочел да беше запазил тия имоти. Само „Сейнт Олуин“ отиде за около осемстотин хиляди, а днес би струвал три милиона. В града се свикват много повече конференции, отколкото преди, и един приличен хотел е солидно вложение.

— Баща ти е притежавал „Сейнт Олуин“?

— И цялата отсечка от улицата — той бавно поклати глава и се засмя, като видя изражението ми. — Мислех, че знаеш това. Придава иронични отсенки на ситуацията. Мястото се стопанисваше много по-добре по времето на баща ми, можеш да бъдеш сигурен. Не беше по-лошо от който и да е хотел, където и да е, но не мисля, че фактът, че баща ми е притежавал хотела преди двайсет години, има нещо общо с намирането на Ейприл в 218 стая, нали така?

— Сигурно е така — казах. Освен ако притежаването на хотела от баща му имаше връзка с първите убийства на Синята Роза, помислих си аз, но отхвърлих веднага идеята.