Питър Строб - Гърло

Той скочи и излезе в антрето, за да се качи на горния етаж.

Отново се приближих към картината на Вюияр. Чувах как Джон Рансъм отваря чекмеджетата в спалнята си над мене.

След няколко минути той се върна във всекидневната със сгънати страници от „Леджър“ в ръка.

— Едвам я намерих — мислех да изрежа снимката и да я сложа в албум, но тия дни нищо не мога да правя — и той ми подаде вестника.

Фотографията заемаше горния десен ъгъл на първата страница на финансовия раздел. Джон Рансъм носеше смокинг, а жена му беше в бял копринен костюм с голямо сако над блуза с дълбоко изрязано деколте. Тя сияеше с поглед, вперен в камерата, прегърнала голяма гравирана купа като трофей от тенис, а Джон беше почти в профил и гледаше в нея. Ейприл Рансъм беше висока почти колкото мъжа си и косата й беше подрязана като руса пухкава каска, която подчертаваше дългата й шия. Имаше широка уста и малко право носле и очите й изглеждаха много блестящи. Изглеждаше умна, силна, ликуваща. Изненада ме. Приличаше много повече на това, което беше, интелигентна и агресивна финансова експертка, отколкото на жената, която мъжът й ми беше описал, докато ме докара от летището. Жената на снимката не страдаше от излишно усложнена морална чувствителност: тя купуваше картини, защото знаеше, че ще изглеждат добре на стените й, докато цената им се учетворява; нямаше никога да напусне работа, за да роди; беше работлива, безмилостна и не би била снизходителна към глупаци.

— Нали е красива? — попита Рансъм.

Погледнах датата отгоре на страницата, понеделник, трети юни.

— Полицията намери Ейприл около десет дни след вечерята с награждаването, която беше в петък на 31 май. Неизвестният мъж беше убит в следващата сряда. В понеделник вечерта Ейприл не се върна от работа. Побърках се, докато я чаках. Около два часа след полунощ най-сетне позвъних в полицията. Казаха ми да изчакам още двайсет и четири часа и че тя навярно ще се върне у дома преди това. На другия ден след обяд ми се обадиха да ми кажат, че са я намерили и че тя е в безсъзнание, но още е жива.

— Намерили са я на някакъв паркинг, така ли?

Рансъм остави сгънатото парче вестник на масичката до купчината книги. Той въздъхна.

— Мислех си, че съм ти казал. Една камериерка от „Сейн Олуин“ я намерила, когато отишла да прегледа стаята.

Докато ми казваше това, той изопна гръб и в очите и в позата му се появи нещо като предизвикателство.

— Ейприл е била в стая в хотела „Сейнт Олуин“?

Рансъм направи рязко движение и оправи вратовръзката си.

— Стаята, където я намира камериерката, е била празна през целия ден и някой е щял да я наеме същата вечер. Ейприл е отишла в тази стая или е била занесена в тази стая, в съзнание или не, без никой от хотела да я види.

— Но как е станало това? — попитах. Беше ми жал за Джон Рансъм и зададох глупавия въпрос, за да печеля време, докато преглътна тази информация.

— Прелетяла е. Нямам идея как е влязла в хотела, Тим. Едно знам — че Ейприл никога не би се срещала с някакъв любовник в „Сейнт Олуин“, защото дори да е имала любовник, а тя нямаше, „Сейнт Олуин“ е прекалено долнопробен. Никога не би влязла в подобно място.

Помислих си: освен ако не й се е прищяло нещо долнопробно.

— Познавам я — ти не си я срещал. Бил съм женен за нея четиринайсет години, а ти само си я виждал на картинка. Никога не би влязла в това място.

Разбира се, Джон беше прав. Той я познаваше, а аз просто извличах заключения от една вестникарска снимка и от подозрителната, както ми се струваше, пресметливост, която бе създала картинната й колекция.

— Чакай малко — казах. — Кой номер беше стаята?

— Камериерката намира Ейприл в 218 стая. 218 стая на хотел „Сейнт Олуин“ — той се усмихна. — Чудех се кога ще зададеш тоя въпрос.

Беше същата стая, в която Джеймс Тредуел е бил убит от някой, подписал стената с думите, СИНЯ РОЗА.

— И твоят инспектор смята, че това няма значение?

Рансъм вдигна ръце.

— Ако питаш полицията, нищо от онова, което се е случило през 1950 година, няма връзка с това, което се случи с жена ми. Уилям Дамрош закрива следата. Той се самоубива, убийствата спират, толкова.

— Каза, че първата жертва е била намерена на авеню „Ливърмор“.

— Ти ще кажеш. Ти знаеш къде.

— В малкия тунел зад хотела?

Рансъм се усмихна:

— Бих се обзаложил, че там са намерили тялото. Вестникът не казваше точно — пишеше просто: в близост до хотел „Сейнт Олуин“. Никога не ми беше хрумвало, че може да е същото място, където намират първата жертва през петдесетте години, докато Ейприл, докато намират, хм, докато я намериха. Нали знаеш. В оная стая — усмивката му беше станала зловеща — мисля, че беше загубил контрол над лицето си. — Но не можех да бъда сигурен в нищо, тъй като всичките сведения, с които разполагам, са от твоята книга „Раздвоеният“. Не знаех дали не си променял местата…