Питър Строб - Гърло

Рансъм нямало никога да узнае дали Ейприл би напуснала работата си. Пет дни след като спечелила грозната купа, някой я беше нарязал, пребил и изоставил, смятайки, че е мъртва.

Той все още живееше в къщата-близнак, която Ейприл наела веднага след женитбата им. „Илай Плейс“ 21 беше на три пресечки от авеню „Бърлин“, на една дълга разходка пеша от „Шейди Маунт“, но близо до Университета на Илиной — клон Милхейвън, където Ейприл бе учила, и само на десет минути с кола от центъра, където първоначално били офисите и на двамата. Парите на Ейприл им бяха позволили да купят цялата сграда и да я превърнат в еднофамилна къща. Сега Рансъм имаше натъпкан с книги кабинет на третия етаж, а Ейприл притежаваше офис, изпълнен с лъскави компютри, купища годишни отчети и факс, който продължаваше да бълва писма; вторият етаж беше превърнат на гигантска спалня и една по-малка стая за гости, всяка с отделна баня; на първия етаж бяха всекидневната, трапезарията и кухнята.

— Как посрещна тъстът ти всичко това?

— Алън не знае какво точно се е случило с Ейприл — Рансъм се поколеба. — Той… той доста се промени през последната година и нещо.

Той отново замълча и се намръщи, загледан в купа книги върху малката масичка. Всичките бяха за Виетнам — „Огнените полета“, „Тринадесетата долина“, „365 дни“, „Кратковременните“, „Нещата, които те донесоха“.

— Ще направя кафе — каза той.

Отиде в кухнята и аз започнах да оглеждам с възхищение и даже с малко завист къщата, която Рансъм и жена му бяха събрали. Забележителни картини покриваха стената срещу дългото канапе, на което седях. Затворих очи. След няколко минути тракването на подноса върху масичката ме събуди. Рансъм не забеляза, че съм задрямал.

— Искам обяснение — каза той. — Искам да знам какво се е случило с жена ми.

— И нямаш доверие в полицията — казах.

— Чудя се дали полицията не мисли, че аз съм го направил — той разтвори ръце, повдигна ги, после наля кафето в керамични чаши. — Може би смятат, че искам да ги подведа, като изравям отново стария номер със Синята Роза.

Той взе чашата си и седна на едно кожено кресло.

— Но ти не си подведен под отговорност.

— Имам чувството, че инспекторът по убийствата, Фонтейн, ще скочи върху ми всеки момент.

— Не разбирам защо въобще е привлечен инспектор по убийствата — нали жена ти е в болница?

— Жена ми умира в болница.

— Не можеш да си съвсем сигурен в това.

Той започна да клати глава с лице, по което ясно бяха изписани скръб и душевна борба.

— Наистина съм объркан — казах. — Как така инспектор по убийствата изследва смърт, която още не е настъпила?

Той ме погледна стреснат.

— Сега те разбрах. Причината е другата жертва.

Бях напълно забравил за другата жертва.

— Нападението над Ейприл се вписва в едно вече започнало разследване за убийство. Когато — и ако тя умре, разбира се — Фонтейн ще се заеме и с нейния случай.

— Познаваше ли Ейприл другата жертва?

Рансъм отново поклати глава.

— Никой не знае кой е той.

— Не е ли идентифициран?

— Той нямаше никакви документи, абсолютно никакви, и никой не го е потърсил. Сигурно е бил скитник, бездомен, нещо такова.

Попитах го дали е видял тялото му. Той се размърда в стола си.

— Доколкото разбрах, убиецът е разпилял парчета от него по цялото авеню „Ливърмор“.

Преди да успея да реагирам, Рансъм продължи:

— Тоя, който прави това, не се интересува кого убива. Мисля, че не се и нуждае от някаква причина . Просто му е дошло времето пак да се хване на работа.

Една от причините, поради които Рансъм бе поискал да ме види в Милхейвън, беше че седмици наред бе говорил по тоя начин сам на себе си, и имаше нужда да освободи навън част от аргументите.

— Кажи ми за лицето, което е направило това — казах. — Кажи ми кой мислиш, че е — какъв човек си представяш, когато мислиш за него.

Рансъм изглеждаше облекчен.

— Аз, разбира се, съм мислил за това. Опитвах си да си представя какъв човек би могъл да направи такива неща — той се наведе към мене, готов, дори нетърпелив да излее догадките си.

Аз се наместих на мястото си, като не можех да не си давам сметка за несъответствието между обстановката и това, което обсъждахме. Беше една от най-красивите стаи, които бях виждал, красива по сдържан начин, чийто център бяха картините по стените. За една от тях си помислих, че сигурно е Вюияр, а останалите изглеждаха странно познати. Меките тонове и течащите форми на картините преминаваха през цялата стая, през формите на мебелите и на малкото скулптури, поставени на ниски масички.