Питър Строб - Гърло

— Предполагам, че колежът „Аркхам“ днес изглежда като „Станфорд“ — казах.

Той изсумтя.

— Не. „Аркхам“ е същата съборетина, която винаги е бил. Оправям се. Едвам-едвам.

— Как така се озова тук въобще?

— Ако се замислиш, което аз правя рядко, това май наистина изглежда малко странно.

Изчаках го да продължи.

— Отидох там заради един конкретен човек, Алън Брукнър, който беше шеф на катедрата по религия. Беше прочут в моята област, искам да кажа наистина прочут, един от трима-четиримата най-значителни специалисти в тая област. Когато правих доктората си, изчетох всичко, което някога е написал. Беше единственият истински учен в „Аркхам“, разбира се. Мисля, че тук са му предложили първата работа и на него не му е и хрумвало по-късно да търси по-бляскаво място. Този вид престиж не го интересуваше. След като в училището осъзнали какво имат, оставили са го сам да определя условията с надеждата, че ще привлече други с неговите мащаби.

— Ами ето, привлякъл е тебе.

— Не съм дори приблизително от неговия ранг. Той беше единствен. А когато други прочути религиоведи са идвали тук, те общо взето хвърляли по един поглед към „Аркхам“ и се връщали, откъдето са дошли. Той привлече наистина добри аспиранти, но и това донякъде западна напоследък. Доста западна, всъщност — Джон Рансъм поклати глава и замълча.

Сега минавахме по авеню „Гьоте“ с неговите огромни каменни къщи, отдавна вече разбити на офиси и апартаменти. Големите брястове, които някога растяха от двете страни на улицата, бяха загинали, но самата улица изглеждаше почти непроменена.

— Разбирам, че доста си се сближил с тоя професор — отбелязах. Бях забравил името му.

— Има такова нещо — каза Рансъм. — Ожених се за дъщеря му.

— Аха — казах. — Разкажи ми за това.

След Виетнам той беше отишъл в Индия и в Индия се беше върнал към живота. Беше се отдал на учение и медитация, учение и медитация, беше ухажвал душевния покой и го беше спечелил: щеше завинаги да остане човек, прокопал тунел през планина от трупове, но излязъл от другата страна и оцелял. За всичко това имал Учител и Учителят му беше помогнал да види ужасите, които е претърпял. Този Учител, водач на малка група последователи, сред които само неколцина не-индийци като Рансъм, бил една млада жена, надарена с огромна простота и красота. Казвала се Мина.

След една година в ашрама кошмарите и внезапните пристъпи на неистов страх изчезнали. Беше видял отвъдната страна на абсолютния мрак, в който Виетнам го бе повлякъл. Мина го бе изпратила невредим отново в света и той беше прекарал три години на учение в Англия и още три в Харвард, без да каже на повече от полови дузина хора, че някога е бил Зелена барета във Виетнам. След това Алън Брукнър го бе привлякъл обратно в Милхейвън.

Един месец след като започнал да работи в Милхейвън под ръководството на Брукнър, той се запознал с дъщерята на Брукнър, Ейприл.

Джон мислеше, че може би се е влюбил в Ейприл Брукнър още при първата им среща. Тя влязла в кабинета да си вземе книга, докато той помагал на баща й да оформи за публикация един сборник с есета. Високо, русо, атлетично момиче в началото на двайсетте си години, Ейприл се ръкувала с изненадваща прямота и се усмихнала, гледайки го в очите.

— Радвам се, че му помагате в тая бъркотия — казала тя. — Ако беше оставен сам на себе си, той и до днес би бъркал Vorstellung и vijnapti, ако въобще е спрял да ги бърка, разбира се.

Несъответствието между вида й на тениската и препратките й към Брентано и санскритската философия го изненадали и той се засмял. Тя обменила с баща си няколко закачливи обиди, след което тръгнала към рафтовете с романите. Протегнала се да вземе книга. Рансъм не можел да свали очи от нея.

— Търся някое произведение на радикално нечистото съзнание — казала тя. — Как мислите, Реймънд Чандлър или Уилям Бъроус?

Заглавието на дисертацията на Рансъм било „Концепцията за чистото съзнание“ и усмивката му станала още по-широка.

— „Дълго сбогуване“ — казал той.

— Не е достатъчно нечисто — казала тя. Заобръщала книгата в ръце и вирнала глава. — Но добре, ще се задоволя и с това.

Показала му заглавието на книгата, която вече била избрала: „Дълго сбогуване“. След което му се усмихнала ослепително и излязла от стаята.

— Нечисто съзнание? — попитал Рансъм стария човек.

— Внимавай с нея — отговорил той. — Мисля, че първата й дума беше virtuoso.

Рансъм попитал дали тя наистина знае разликата между Vorstellung и vijnapti.