Питър Строб - Гърло

Франклин Бачълър е бил капитан, когато Ратман и неговият взвод налетели на него, след като един редник на име Боби Сует се взривил на някаква пътека в провинция Даларк. Ратман бе помислил, че жена му е чернокос ангел.

Досетих се чий череп, увит във въже, лежеше на задната седалка на Джипа.

— Чувал съм за него — казах. — Познавах един, който го е срещал. Него и оная ярдка.

— Жена му — натърти Рансъм.

Попитах го къде отвеждат Бачълър.

— Ще спрем тая нощ за кратка почивка в Крандол. После отскачаме до Тан Сон Нхут и го отвеждаме в Щатите — в Лангли. Мислех си, че ще се наложи да го вържем, но май ще е достатъчно да го наливаме с уиски.

— Той ще си поиска пистолета.

— Може и да му го дам — погледът му показа какво мислеше, че ще направи майор Бачълър със своя пистолет, ако му бъде оставен за достатъчно дълго. — Няма да му е леко в Лангли. Ще стане горещо.

— Защо Лангли?

— Не питай. Но и не бъди наивен. Мислиш ли, че те не… — той не довърши. — Защо мислиш, трябваше въобще да го довеждаме?

— Предполагам, че е стъпил някъде накриво.

— Човекът е престъпил някои граници, може би много граници — но кажи ми можем ли да вършим това, което ни карат да вършим, без да престъпваме граници?

За миг ми се прииска да видя трезвите призрачни джентълмени от Лангли, Вирджиния, джентълмените с пригладена назад коса и раирани костюми. Да ги видя как разпитват майор Бачълър. Въобразявайки си, че те са сериозните мъже.

— Приличаше на това място, дето се казва Бонг То — Рансъм изчака да задам въпрос, после добави — град на призраци, искам да кажа. Предполагам, че не си чувал за Бонг То.

— Моята част попадна там — главата му подскочи. — Една мина ни подгони в селото.

— Видял си мястото?

Кимнах.

— Чудна история — сега той съжаляваше, че е споменал името.

Казах му, че не искам да знам никакви тайни.

— Не е тайна. Дори няма нищо военно.

— Просто град на призраци.

Рансъм все още се чувстваше неудобно. Той дълго въртя чашата в ръката си преди да отпие.

— С призраците му и всичко останало.

— Честно казано, не бих се учудил — той изпи остатъка и се изправи. — Да се погрижим за майор Бачълър, Джед.

— Добре.

Рансъм занесе нашата бутилка на бара.

Рансъм и Джед вдигнаха майора помежду си. Бяха достатъчно силни да го вдигнат с лекота. Мръсната глава на Бачълър клюмна напред. Джед сложи пистолета му в джоба си, а Рансъм пъхна бутилката в своя. Двамата понесоха майора към вратата.

Последвах ги навън. Чуваха се далечни артилерийски залпове. Беше вече тъмно и светлината на фенерите се процеждаше през пролуките в прозорците.

Всички слязохме по изгнилите стълби, като майорът се тръскаше между другите двама. Рансъм отвори джипа и двамата известно време наместваха майора на задната седалка. Джед се намъкна след него и го изправи на мястото му.

Джон Рансъм седна зад кормилото и въздъхна. Не го привличаше останалата част от работата.

— Ще те закарам до лагера — каза.

Седнах до него. Той запали и пусна светлините. Включи на задна и се изтъркаля назад.

— Знаеш защо е била мината, нали? — попита. Той ми се ухили и колата изскочи на пътя към централната част на лагера.

— Опитвал се е да ви пропъди от Бонг То, но тоя глупак, вашият лейтенант вместо това е отишъл право там, — той все още беше ухилен. — Как ли се е вбесил, като е видял тълпа кръглооки да отиват там.

— Но той не стреля повече.

— Не е искал да повреди мястото. Смята се, че то трябва да остане каквото си е. Те не биха употребили тая дума, но селото е нещо като паметник — той отново ме погледна. Направи пауза и после попита — Влезе ли в някоя от колибите? Видя ли нещо необикновено там?

— Влязох в една от колибите. Видях нещо необикновено.

— Списък с имена?

— На това приличаше.

— Е, добре — каза Рансъм. — Има разлика между частния и публичния срам. Между това, което се признава и това, което не се признава. Някои неща са приемливи, докато не започнеш да говориш за тях.

Той ме изгледа косо. Приближихме северния край на истинския лагер. Той избърса лицето си и люспи изсъхнала кал се посипаха от бузите му. Откритата кожа изглеждаше червена, както и очите му.

— Научих разни неща — продължи Рансъм.

Спомних си как бях помислил, че подредбата в мазето на колибата е била светилище на скверно божество.

— Един ден в Бонг То изчезва едно момченце.

Сърцето ми подскочи.

— Тригодишно, да речем. Достатъчно голямо, за да говори и да си докарва бели, но твърде малко, за да се грижи за себе си. Просто изчезва — яко дим. Два месеца по-късно се случва същото. Мама се обръща за малко и — къде по дяволите е малкият? Този път претърсват селото, сантиметър по сантиметър, после правят същото в оризището, после оглеждат гората.