Питър Строб - Гърло

За миг оглушах. Допих бирата си и се изправих. Ушите ми пищяха.

— Ясно ли е, че ненавиждам необходимостта от такива свинщини? — изрева военният. — Поне това ясно ли е?

Военният, който ме беше нарекъл „приятел“, се изсмя, а плещестият наля още уиски в чашата на пияния. После се изправи и тръгна към мене. Под изтощението и мръсотията лицето му беше изопнато от напрежение. Той застана между мене и мъжа с пистолета.

Капитанът ме задърпа към вратата, все така стоящ между мене и другата маса. Погледна ме нетърпеливо, защото бях отказал да се движа с неговата бързина. После видях, че забеляза зениците ми.

— По дяволите — каза той, после съвсем спря да се движи и каза: — По дяволите! — но тонът му вече беше различен.

Започнах да се смея.

— Ама това… — той поклати глава. — Ама това наистина…

— Къде си бил? — попитах.

Джон Рансъм се обърна към масата.

— Познавам това момче. Стар футболен приятел.

Пияният майор сви рамене и остави пистолета на масата. Очите му бяха почти затворени.

— Не се интересувам от футбол — каза той, но вече не държеше оръжието.

— Почерпи едно сержанта — обади се мършавият офицер.

Джон Рансъм бързо отиде до бара и се протегна за чашата, която обърканият Майк му подаде. Рансъм мина между масите, напълни своята и моята чаша и донесе и двете при мене.

Главата на майора клюмаше на гърдите му. Когато брадичката му опря ризата, Рансъм каза: „Готово, Джед.“ Другият мъж измъкна пистолета изпод ръката на майора и го сложи под колана си.

— Аут е — каза Джед.

Рансъм се обърна отново към мене.

— От три дни е с нас и не е мигнал, един Господ знае колко още не е спал преди това — Рансъм нямаше защо да обяснява за какво говори. — Джед и аз дремвахме на смени, но той просто не спираше да говори.

Той се срина на един от столовете и наклони чашата към устата си. Седнах до него.

За миг всички се умълчаха. Ивицата светлина от пролуките на прозорците беше вече излязла от огледалото и доближила онова място на стената, което означаваше, че скоро ще изчезне. Майк махна шишето на една от лампите и започна да почиства фитила.

— Защо винаги като те срещна, си в такова шибано положение?

— Ти ли ме питаш?

Той се усмихна. Изглеждаше много различен от времето, когато се канеше да прави рекламна кампания за сенатора Бърман в лагера „Бяла звезда“. Беше погълнат още от войната и това още от войната сега беше в него.

— Отървах те от регистрацията на гробове в „Бяла звезда“, нали така?

Признах, че го е направил.

— Как го нарече, трупното отделение ли? Дори не е било истинска част за регистрация на гробове, нали така? — той се усмихна и поклати глава. — Единственият с някаква подготовка е бил оня сержант, как му беше името, италианско някакво?

— Ди Маестро.

Рансъм кимна.

— Цялата операция се проваляше.

Майк запали голяма кибритена клечка и докосна с нея фитила на газовата лампа.

— Чух разни работи — той се тръсна на стената и пи от уискито. Чудех се дали не е чул за капитан Хейвънс. Той затвори очи.

Попитах го дали е все още в планинските области на лаоската граница. Той поклати глава почти с въздишка.

— Не си вече с ония племена? Какви бяха, Кату?

Той отвори очи.

— Имаш добра памет. Не, не съм там вече.

Замисли се дали да каже нещо повече, но се отказа. Не беше оправдал надеждите си.

— Нещо като резерва съм, докато ме изпратят в Ке Сан. Там ще съм по-добре — Бру са страхотни. Но в момента искам само да се изкъпя и да си легна. Където и да е. Ще съм доволен от едно сухо местенце на равно.

— Откъде идваш?

— От вътрешността — лицето му се набръчка и оголи зъбите му. Ефектът беше толкова обезпокоителен, че не си дадох веднага сметка, че това е усмивка. — От много навътре. Трябваше да изведем майора.

Невежеството ми го накара да се изправи на стола си.

— Искаш да кажеш, че не си чувал за него? За Франклин Бачълър?

Помислих си, че съм чувал, че някой ми го е споменавал отдавна-отдавна.

— Години наред в джунглата. Бачълър е направил неща, каквито обикновените хора не са и сънували — той е легенда. Последният нередовен. Паднал е на колове от пунджи и е оцелял — още има белези.

Легенда, помислих си аз. Той беше един от Зелените Барети, които Рансъм бе споменавал в някакъв предишен живот в „Бяла звезда“.

— Командваше нещо като частна армия и свърши много добра работа в провинция Даларк. Беше там по своя собствена воля. Беше герой. По това няма две мнения.