Питър Строб - Гърло

Душата ми се беше върнала към живота.

След това си дадох сметка, че има нещо нередно в мъжете, подредени пред мене. Отново ми трябваше един миг, за да може умът да застигне интуицията ми. Доловил бях, че пред мене има двама мъже в повече. Вместо седем, бяха девет, но двамата, с които ставахме девет бяха все още зад мене в колибата. Един чудесен войник, казваше се М. О. Денглър, ме гледаше с нарастващ интерес и аз си помислих, че той знае точно какво си мисля. Изтръпнах. Видях Том Блевинс и Тиръл Бъд да стоят заедно на далечния край на взвода, малко по-окаляни от останалите, но иначе различаващи се само по това, че, подобно на Денглър, се взираха право в мене.

Хил захвърли цигарата си по ярка от светлина, Пул и лейтенант Джойс излязоха от колибата зад мене. Ленърд Хамнит потупа джоба си, за да се увери, че още не е загубил мистериозното си писмо. Погледнах пак в дясната част на групата — мъртвите вече ги нямаше.

— Да тръгваме — каза лейтенантът. — Нямаме никаква шибана работа тук.

— Тим? — попита Денглър. Не беше свалил поглед от мене, откакто бях излязъл от колибата. Поклатих глава.

— Какво имаше? — попита Тина Пюмоу. — Пикантно ли беше?

Спанки и Калвин Хил се изсмяха и запляскаха с ръце.

— Няма ли да подпалим това място? — попита Спитални.

Лейтенантът не му обърна внимание.

— Доста пикантно, Пюмоу. Пункт за разпити.

— Айде бе — каза Пюмоу.

— Тия хора си падат по мъченията, Пюмоу. Това е просто още едно свидетелство.

— Разбирам — Пюмоу ме погледна и очите му светнаха от любопитство.

Денглър се доближи.

— Просто си спомних нещо — казах. — Нещо от цивилизацията.

— По-добре забравете за цивилизацията, докато сте тук, Андърхил — каза ми лейтенантът. — Опитвам се да ви опазя живи, не знам дали сте забелязали това, но трябва да ми съдействате повече.

Адамовата му ябълка подскачаше като просещо кученце.

На другия ден имаше душове, истинска храна, кревати за спане. Чаршафи и възглавници. Двама нови заместиха Тиръл Бъд и Томас Блевинс, чиито имена не бяха вече споменати отново, поне от мене, докато дълго след войната Пул, Линклейтър, Пюмоу и аз не ги открихме заедно с други от нашите мъртви на Стената на Вашингтон. Исках да забравя за тоя патрул, особено това, което бях видял и преживял в колибата.

Помня, че валеше. Помня парата, която се надигаше от земята и се кондензираше върху металните прътове на палатките. По лицата около мене блестеше влага. Седнах в палатката на братята и слушах музиката, която Спанки Бърджис беше пуснал на големия ролков магнетофон, който беше купил в Тайпе. Спанки Бърджис нямаше Делиус, но това, което имаше, беше райско: велик джаз от Армстронг до Колтрейн на записи, направени за него от приятелите му в Литъл Рок и които той познаваше толкова добре, че можеше да намира конкретни писти и парчета, без да си прави труда да гледа брояча. Спанки обичаше да се прави на дисководещ на тези дълги сесии, сменяше ролките и навиваше хиляди метри лента, за да пусне едни и същи песни в различни изпълнения, дори една и съща песен, скрита под различни имена: „Чероки“ и „Коко“, „Индиана“ и „Дона Лий“ — или дълги поредици от песни, свързани чрез употребата на една и съща дума в заглавието им — „Мислех си за теб“ (Арт Тейтъм), „Теб, нощта и музиката“ (Сони Ролинс), „Обичам теб“ (Бил Евънс), „Ако можех да бъда с теб“ (Айк Куебек), „Оставам без дъх пред теб“ (Милт Джексън) и дори, от любов към шегата, „Ти прекрасна“ от Гленрой Брейкстоун. Но този ден Спанки беше в солово настроение и се ровеше из музиката на един голям тромпетист, Клифърд Браун.

В този зноен дъждовен ден Клифърд Браун се разхождаше до Райските градини. Да го слушаш беше като да гледаш как един усмихнат човек отваря с рамо огромната врата, за да нахлуят през нея ослепителните лъчи светлина. Бяхме в свят отвъд болката и загубата, въображението бе прогонило страха. Дори Котън от бреговия патрул и Калвин Хил лежаха на хълбок и слушаха, докато Спанки следваше инстинкта си от една писта на друга.

След като бе изпълнявал ролята на дисководещ за около да часа, Спанки пренави дългата лента и каза: „Достатъчно.“ Краят на лентата зашляпа по ролката. Погледнах Денглър, който изглеждаше замаян, сякаш се събуждаше от дълъг сън. Споменът за музиката беше все още около нас: през цепнатината на огромната врата все още се процеждаше музика.

— Искам да пуша и да си пийна — обяви Котън и се оттласна от кревата си. Той отиде до вратата на палатката и дръпна брезента, за да открие зеленината, влагата, ръменето. Оная ослепителна светлина, светлина от друг свят, започна да избледнява. Котън въздъхна, нахлупи шапка с широка периферия на главата си и се измъкна навън. Преди брезента да падне, видях как скача през локвите на път към бараката на Уилсън Манли. Почувствах се като че ли съм се върнал от дълго пътешествие.