Питър Строб - Гърло

Според картата на Майкъл Пул селото се казваше Бонг То.

Когато стигнахме центъра на празното село, Хамнит остави Спанки във високата трева. Аз изломотих няколко думи на лошия си виетнамски.

Спанки изпъшка. Той докосна леко каската си отстрани.

— Ударен съм в главата — каза той.

— Може да нямаш глава въобще, беше сложил само обшивката — каза Хамнит.

Спанки прехапа устни и започна да сваля каската от главата си. Изпъшка. Струйка кръв потече покрай ухото му. Най-сетне каската се изхлузи покрай една буца колкото ябълка, която бе изскочила от косата му. Със сгърчено лице, Спанки опипа огромната цицина.

— Виждам двойно — каза той. — Никога няма да мога да сложа пак каската.

— Успокой се — каза докторът. — Ще те измъкнем от тук.

— От тук ли? — оживи се Спанки.

— Ще те върнем в Крандол — каза докторът.

Една отвратителна отрепка, казваше се Спитални, се примъкна и Спанки се намръщи.

— Тук няма никой — каза Спитални. — Какво става, по дяволите?

Той приемаше празното селище като лична обида.

Ленърд Хамнит му обърна гръб и плю.

— Спитални, Таяно — каза лейтенантът. — Идете в оризището и донесете Тиръл и Блевинс. Сега.

Тату Таяно, който щеше да загине след шест и половина месеца и беше единственият приятел на Спитални, каза:

— Тоя път ти го направи, лейтенанте.

Хамнит се обърна и тръгна към Таяно и Спитални. Изглеждаше два пъти по-огромен, сякаш би могъл да отмества скали. Бях забравил колко е грамаден. Беше навел глава и около ирисите му се виждаше ореол от чисто бяло. Не бих се учудил, ако от ноздрите му излизаше дим.

— Ей, тръгнах, там съм вече — каза Таяно. Той и Спитални поеха бързо между редките дървета. Който беше изстрелял мината, беше си събрал багажа и изчезнал. Притъмня съвсем и комарите ни надушиха.

Хамнит седна толкова тежко, че усетих удара в ботушите си.

Пул, Хамнит и аз се вторачихме в селото.

— Може би няма да е зле да го огледам — обади се лейтенантът. Той присветна два пъти със запалката си и тръгна към най-близката колиба. Ние стояхме като глупаци, заслушани в комарите и шумовете на Таяно и Спитални, които влачеха мъртвите през рововете. Отвреме-навреме Спанки изпъшкваше и разтърсваше глава. Мина доста време.

Лейтенантът дойде забързан от колибата.

— Андърхил, Пул — каза той. — Искам да дойдете да видите.

Пул и аз се спогледахме. Пул изглеждаше на два психически сантиметра от това да се изсмее или да избухне. На фона на калното му лице очите му имаха размера на кокоши яйца. Беше навит като евтин часовник. Предполагах, че изглеждам по същия начин.

— Какво има, лейтенант?

Лейтенантът ни направи знак да го последваме в колибата и влезе обратно в нея. Пул имаше вид, като че ли се кани да застреля лейтенанта в гърба. След миг си дадох сметка, че аз самият изпитвам желание да застрелям лейтенанта в гърба. Изръмжах и тръгнах към колибата. Пул ме последва.

Непосредствено до прага стоеше лейтенантът и опипваше пистолета си. Той се намръщи, за да покаже, че прекалено бавно сме изпълнили заповедта му, после щракна със запалката си.

— Кажи ми какво е това, Пул?

Влезе в колибата, вдигнал запалката си като факла.

Вътре той се наведе и подръпна краищата на дървен капак на земята. Усетих миризма на кръв. Пламъчето угасна и мракът ни обгърна. Миризмата се надигаше от това, което беше под пода. Лейтенантът запали запалката и лицето у изскочи от мрака.

— Кажете ми какво е това.

— Тук крият децата, когато хора като нас се появят — казах. — Погледнахте ли вътре?

Познах по стегнатото му лице и стиснатите му устни, че не е. Нямаше намерение да слезе долу и да бъде изяден от Минотавъра, докато подчинените му стоят и зяпат наоколо.

— Поглеждането е ваша работа, Андърхил — каза той.

За миг двамата погледнахме слизащата в ямата стълба от обелени клони, привързани с парцали.

— Дай ми запалката — каза Пул и я сграбчи от ръката на лейтенанта. Той седна на ръба на дупката и се надвеси навътре, като свали пламъка под нивото на пода. Изсумтя към това, което виждаше, и за обща изненада се оттласна от ръба към отвора. Светлината угасна. Лейтенантът и аз се взряхме в тъмния отворен правоъгълник на пода.

Запалката светна отново. Виждах протегнатата ръка на Пул, подскачащото пламъче, пръстения под отдолу. Таванът на скритата стая беше по-малко от три сантиметра над главата на Пул. Той се отдалечи от отвора.

— Какво е това? Има ли… — гласът на лейтенанта проскърца, — има ли тела?