Питър Строб - Гърло

Спанки бе поставил лентата с Клифърд Браун в картонената й кутия. Някой в дъното на палатката пусна армейското радио. Спанки ме погледна и сви рамене. Ленърд Хамнит извади писмото от джоба си, отвори го и го прочете много бавно.

Денглър ме погледна и се усмихна.

— Какво мислиш, че ще се случи? С нас, искам да кажа. Мислиш ли, че ще продължи така ден след ден, или ще става все по-странно и все по-странно? — Без да чака за отговор, той продължи. — Мисля, че донякъде ще изглежда същото, но няма да бъде — мисля, че започва да се топи по ръбовете. Мисля си, че това ти се случва, ако престоиш тук достатъчно дълго. Ръбовете се стопяват.

— Твоите отдавна са се стопили — каза Спанки и се разсмя на собствената си шега.

Денглър продължаваше да се взира в мене. Той винаги изглеждаше като сериозно тъмнокосо дете, униформата като че ли нямаше нищо общо с него.

— Искам да кажа ето какво — каза той. — Докато слушахме тоя тромпетист…

— Клифърд Браун — прошепна Спанки.

— … можех да видя нотите във въздуха. Сякаш бяха написани на дълъг свитък. И след като той ги изсвирваше, те задълго оставаха във въздуха.

— Сладурче — каза тихо Спанки. — Много разбираш от джаз, за бледолико скандинавче като тебе.

— Когато бяхме в онова село — каза Денглър. — Кажи ми за това.

Отвърнах му, че и той е бил там.

— Но на тебе ти се случи нещо. Нещо особено.

Поклатих глава.

— Е, добре — съгласи се Денглър. — Но това се случва, нали? Нещата се променят.

Не можех да говоря. Не можех пред Спанки Бъридж да кажа на Денглър, че ми се бяха привидели призраците на Блевинс, Бъд и едно американско дете. Засмях се и поклатих глава. Обзе ме огромна и тайна радост, че някой ден ще мога да пиша за всичко това и че детето бе дошло от някоя книга, която тепърва щях да напиша, за да ме търси.

Напуснах палатката със смътното намерение да изляза навън в почти недоловимата прохлада, която бе последвала дъжда. Слънцето отново се беше показало — тъмно-оранжева топка далече на запад. На дъното на десния ми джоб лежеше пакетче бял прах, така надълбоко, че пръстите ми едва го напипваха. Реших, че имам нужда от една бира.

Бараката, в която един предприемчив хитрец, Уилсън Манли, продаваше контрабандно бира и концентрати, беше от другата страна на лагера. За клуба на редниците и сержантите се говореше, че предлага евтина виетнамска бира „33“ в американски бутилки.

Имаше още едно място, по-далече от клуба, но по-близо от бараката на Манли и някъде помежду им по официалния си статус. На около двайсет минути път, на завоя на стръмно спускащия се път към летището, стоеше самотна дървена постройка, която се казваше „Билис“. Били отдавна си беше заминал, но клубът му, уж стар френски команден пост, беше останал. Когато беше отворен, поредица от стройни виетнамски момчета, които спяха в почти празните стаи на горните етажи, поднасяха питиетата. Бях посещавал тия стаи два-три пъти, но така и не разбрах къде отиват тези момчета, когато „Билис“ затваряше. „Билис“ нямаше въобще вид на френски команден пост: приличаше по-скоро на крайпътен хан.

Преди много време сградата е била боядисана в кафяво. Някой някога беше заковал с дъски двата предни прозореца на долния етаж, а някой друг бе отковал една полоса от дъски напряко на двата прозореца, така че светлината влизаше на две бели ивици, които се движеха по пода с напредването на деня. Нямаше електричество и лед. Ако имаш нужда от тоалетна, отиваш зад една преградка с обърнати метални отпечатъци от обувки от двете страни на дупка в пода.

Сградата беше разположена сред малка горичка на завоя на пътя и докато слизах по хълма с лице към залеза, един кален камуфлажно боядисан джип постепенно придоби видимост от дясната страна на бара, плавайки над дърветата като оптическа илюзия.

Тихите мъжки гласове затихнаха още повече, когато стъпих на гниещата веранда. Огледах джипа за знаци, но калта скриваше вратите. Някакъв бял предмет на задната седалка излъчваше матов блясък. Когато се вгледах, видях костен овал сред завито въже и едва след миг разпознах, че овалът е горната част на старателно почистен и избелен човешки череп.

Вратата се отвори преди да стигна бараката. Едно момче, на име Майк, стоеше пред мене в широки шорти с цвят каки и мръсна бяла риза, прекалено голяма за него. След миг той ме позна.

— О — каза той. — Да. Тим. Окей. Можеш да влезеш.

Държеше се със странна отбранителна напрегнатост и ми отправи притеснена усмивка.