Питър Строб - Гърло

— Слез, Тим — извика Пул.

Седнах на пода и провесих крака в дупката. После скочих.

Долу миризмата на кръв беше погнусяващо силна.

— Какво виждате? — извика лейтенантът. Опитваше се да звучи като водач и гласът му изскимтя на края на въпроса.

Виждах празна стая с формата на огромен гроб. Стените бяха покрити с нещо като дебела хартия, придържана от дървени подпори, забити в земята. И по дебелата кафява хартия, и по две от подпорите личаха стари петна от кръв.

— Па̀ри — каза Пул и затвори запалката.

— Хайде, по дяволите — дойде гласът на лейтенанта. — Излизайте от там.

— Да, сър — каза Пул. Той отново запали. Многото пластове от дебела хартия образуваха поглъщателен слой между земята и стаята. Най-горният, най-тънък пласт беше покрит с вертикални редове от виетнамско писмо. Написаното изглеждаше като левите страници от преводите на Ту Фу и Ло По от Кенет Рексрот.

— Виж ти — каза Пул. Обърнах се и го видях да сочи нещо, което на пръв поглед имаше вид на сложно изплетено въже, прикрепено към окървавените дървени подпори. Пул пристъпи напред и плетката придоби отчетлив релеф. На около метър и двайсет от земята към подпорите бяха завинтени железни вериги. Дебелият слой хартия между двете вериги беше прогизнал от кръв. Пул доближи запалката до веригите и видя засъхнала кръв по металните брънки.

— Искам да излизате от там и то веднага — скимтеше лейтенантът.

Пул затвори запалката и двамата тръгнахме към отвора. Чувствах се сякаш съм видял светилището на скверно божество. Лейтенантът се наведе и ни подаде ръка, но разбира се, не се наведе достатъчно, за да ни достигне. Изкачихме се на ръце. Лейтенантът се отдръпна. Имаше слабо лице, дебел, месест нос и адамовата му ябълка подскачаше.

— Колко са?

— Колко какво? — попитах.

— Колко има там? — искаше да се върне в Крандол с добра бройка трупове.

— Това не бяха съвсем трупове, лейтенант — каза Пул, опитвайки се да не го разочарова прекалено рязко. Той му описа какво сме видели.

— Е, за какво е всичко това? — попита той. Имаше предвид, От каква полза за мене е това?

— Разпити, навярно — каза Пул. — Ако някой е разпитван там долу, никой извън колибата няма да чуе нищо. А през нощта можеш просто да извлечеш тялото в гората.

— Пункт за разпити — каза лейтенантът, изпробвайки израза. — Явни следи от прилагане на мъчения — той кимна отново. — Нали?

— Съвсем явни — потвърди Пул.

— Показва ни с какъв враг си имаме работа в тоя конфликт.

Не можех повече да издържам на такова малко разстояние от лейтенанта и направих крачка към вратата на колибата. Не знаех какво беше това, което видяхме с Пул, но знаех, че не е Пункт за разпити с Явни следи от мъчения, освен ако виетнамците не са започнали да разпитват маймуни. Хрумна ми, че написаното по стените би могло да е имена, а не поезия — помислих си, че сме се препънали о мистерия, която няма нищо общо с войната, виетнамска мистерия.

За миг в главата ми прозвуча музика от стария ми живот, прекалено красива, за да може да се изтърпи. Най-сетне се сетих каква е — „Разходка до райските градини“ от „Селските Ромео и Жулиета“ на Фредерик Делиус. В Бъркли я бях слушал стотици пъти.

Ако нищо не се беше случило, мисля, че щях да мога да повторя цялото парче на ум. Сълзи изпълниха очите ми и аз пристъпих към вратата на колибата. После се заковах. Едно момче на седем-осем години ме наблюдаваше с огромна сериозност от далечния ъгъл на колибата. Знаех, че не е там — знаех, че е дух. Не вярвах в духове, но той беше тъкмо това. Някаква част от ума ми, дистанцирана като криминален репортер, ме подсети, че „Разходка до райските градини“ беше за две деца, които скоро ще умрат, и че музиката в известен смисъл беше тяхната смърт. Избърсах очите си с ръка и когато свалих ръката си, момчето все още стоеше там. Погълнах с поглед русата му коса и кръгли тъмни очи, износената карирана риза и дочения панталон, поради които имаше вид на някой, дето би могъл да ми е познат от детството. После изведнъж изчезна, като трептящото пламъче на запалката. Едвам не изохках на глас.

Казах нещо на другите двама мъже и излязох в сгъстяващия се мрак. Смътно си давах сметка, че лейтенанта кара Пул да повтори описанието на подпорите и на кървавите вериги. Хамнит, Бъридж и Калвин Хил седяха, облегнати на едно дърво. Виктър Спитални обърсваше ръцете си о мръсната си риза; от цигарата на Хил се издигаше бял дим и Тина Пюмоу издуха дълга бяла струйка пара. Напълно убедено ми хрумна откачената мисъл, че това са Райските градини. Мъжете излегнати в мрака; рисунъкът на цигарения дим и рисунъкът, който образуваха позите им; настъпващият мрак, осезаем като одеало; рамката на дърветата и фонът на сиво-зеленото оризище.